НОСИТЕЛИТЕ НА „ГОНКУР”, КОИТО НИ ОМАГЬОСАХА

Няколко писатели, спечелили една от най-престижните литературни награди в Европа

  • 20.06.2015
  • от Юлия Петкова

Учредена преди повече от век и връчена за пръв път през 1903 г., „Гонкур” е сред най-престижните литературни награди в Европа, нищо че паричната й стойност е едва 10 евро. Членовете на Академията избират най-ярката художествена творба в проза, написана на френски език за годината, независимо от произхода на автора. На един писател наградата може да бъде присъдена само веднъж.

Изключение прави Ромен Гари – той я получава два пъти, като измисля псевдонима Емил Ажар и спретва най-грандиозната мистификация в тези среди. Но това е Гари, за него мистификацията е част от играта да си писател. Друго си е да те обвиняват, че подражаваш на собствения си стил.

Човекът, който се интересува от някой писател, защото харесва книгата му, ми изглежда като някой, който се интересува от гъски, защото обича гъши пастет.

С тези думи Джонатан Лител обяснява неохотата, с която дава интервюта. Син на автора на шпионски романи Робърт Лител, Джонатан е първият американец, носител на най-високото френско литературно отличие за монументалня роман „Доброжелателните”, разтърсил литературните среди в Европа. Героят на тези смразяващи мемоари е един перверзен, полуразкаял се офицер от SS, който се опитва да ни внуши, че и днес крачим сред много потенциални палачи: „Каквото съм направил, съм го правил напълно съзнателно, вярвайки, че е било мой дълг и е трябвало да се направи, колкото неприятно и долно да е било. Никога не забравяйте: може да сте имали повече късмет от мен, но не сте по-добри.”

През 2013 г. французинът Пиер Льометр спечели „Гонкур” за романа „Ще се видим там горе” и обърка представите на читателите, които го познаваха като автор на „Алекс”. Защото „Ще се видим там горе” не е криминале, нито хорър, а мощна антивоенна драма. „Това, което не разбираш, трябва просто да го приемеш”, заключава писателят през размислите на персонажите си. Членовете на журито приветстват Льометр за съвършената снимка на ужаса, който преследва Албер и Едуар и след края на Първата световна война, но и за „кинематографичния” стил на писане – свързващото звено между тази книга и трилогията „Верховен”. В творчеството на бившия преподавател по литература зрелищната фабула съжителства гладко със социалната критика и тънките екзистенциални наблюдения.

„Слънце, избави ме от земното притегляне. Пречисти кръвта ми от жлъчката и тежките наноси в нея, които ме предпазват, вярно е, от разсипничество и лекомислие, ала сломяват младежкия устрем и помрачават радостта у мене. Посвети ме в иронията. Облекчи сърцето ми и ме научи да приемам с благодарност мимолетните всекидневни дарове…” За „Петкан или чистилището на Пасифика“ живият класик Мишел Турние получава Голямата награда за роман на Френската академия през 1967 г., а само 3 години по-късно печели и „Гонкур“ за „Горски цар“. Блестящ стилист, антрополог и хуманист, Турние разсъждава за бъдещето на модерната цивилизация, за равенството на расите, за преображението на класическите представи за устройството на света. Книгите му съживяват библейски образи, актуализират митове, формулират парадокси:

Историята твърдо ни учи, че най-големите победи се коренят в преодолените поражения.

Симон дьо Бовоар вярва, че човек не може да си изгради справедлива съдба в несправедлив свят. Нещо повече, според нея животът на човек има смисъл само дотогава, докато той внася смисъл в живота на другите –  с любов, приятелство, състрадание и протест срещу несправедливостта. Френската писателка и феминистка се нарежда сред иконите на екзистенциализма и печели „Гонкур” през 1954 г. за безусловния връх на своето творчество – романът „Мандарините”. „Ако живеете достатъчно дълго, ще видите, че всяка победа се превръща в поражение”, мъдро предупреждава тя. През 2014 г. излезе една от по-ранните й творби – „Кръвта на другите”, порция чисто интелектуално удоволствие, размисъл за човешката отговорност, за изборите, които правим и за техните проекции в живота на другите.

Патрик Модиано едва ли се нуждае от представяне, след като прибра най-високото отличие – Нобелова награда за литература 2014. „Гонкур” печели още през 1978 г. за романа си „Улица „Тъмните магазинчета”. И той като Кундера цял живот пише една и съща безкрайна творба, в която всеки роман е само фрагмент, а всеки герой – свързан с другите по линия на онази напоителна, неизтребима човешка меланхолия, която пронизва всяка човешка съдба. Темата за ужасите на Холокоста лъкатуши като спомен през повечето му романи. Малцина знаят, че Модиано прекарва младостта си в интернат. Когато смъртта на невръстния му брат го сломява, единствено литературата му предлага утеха. У нас могат да се намерят някои от емблематичните му заглавия – „Сватбено пътешествие”, „Кучешко потекло” и „Дора Брюдер”.

„Преди да започна да пиша, трябва да помечтая”, признава в едно интервю Модиано. Преди да започнете да четете, не мечтайте. Позволете на думите да ви упоят и разнищят, да ви погълнат без остатък. Мечтайте чак като затворите книгата. Все някоя мечта ще ви спаси.

Какво още четем?