Литературен петък: „Да гледаш болката на другите“ от Сюзан Зонтаг

„Да фотографирате означава да удостоите със значение.“

  • 01.12.2017
  • от Стефани Калчева

Сюзан Зонтаг е в моите очи великан и под това гръмко определение аз имам предвид, че тя е невероятно ерудирана жена, която ни е оставила много отговори и въпроси (които не са по-малко полезни). Известна е като писател, журналист, половинка на Ани Лейбовиц, смел човек, който присъства на военните конфликти в Сараево, Израел и Виетнам, преподавател, филмов и литературен критик, есеист в областта на философията, културологията, фотографията и други… Ако с нищо от това не ви е попадала в полезрението, днес съм на разположение да ви заинтригувам с нейната личност. А ако сте, със сигурност има още какво да научите за тази неизчерпаема откъм биография личност.

„Да гледаш болката на другите“ (изд. „Изток-Запад“, превод от английски – Юлиан Антонов) е последната й публикувана приживе книга, в която се обръща към прословутата си „За фотографията“ цели 30 години по-късно, за да размишлява конкретно върху военната фотография, документалните снимки на чуждото страдание и техния смисъл/безсмислие. Зонтаг пише сурово, ясно, точно и без излишна словесна натруфеност. Ако ви се чете нещо леко и приятно, пропуснете тази книга (и автор), защото всяко изречение е като куршум.

През цялото време авторката цитира известни писатели, размишлявали на подобна тематика, като най-често прави това с Вирджиния Улф и нейните „Три гвинеи“ – „нелицеприятни размисли за корените на войната.“

Четейки „Да гледаш болката на другия“, ти става малко неудобно от собственото ти лицемерие на човек, разположен комфортно в креслото си, който разглежда различни бедствия по света и у нас, тъй като всичко е само на един клик разстояние. Зонтаг твърди, че огромният по обем поток от ужасяващи снимки и истории донякъде успява да притъпи съчувствието, защото шокът започва да се изтърква. Тя казва това през 2003-а в книгата си, а днес, 14 години по-късно, то важи с всичка сила. Насилието и болката са навсякъде, кинозалите са пълни с публика, специално платила си, за да гледа екшъни и хоръри, новините изобилстват от побои, войни и скандали, така че къде е първоначалната роля на шока? И как да избереш на коя държава да съчувстваш? Асоциирането по географска близост е толкова лицемерно, колкото и съзнателният натиск да споделяш тъжни новини от неизвестен град в Африка само за да докажеш, че ти пука и за тази част от света.  И каквото и да правиш, все ще изпуснеш нещо.

“Това познание за страданието, извличано от подбрани войни, ставащи някъде другаде, е и нещо конструирано. То лумва пред очите ни, щом го регистрират камерите, то лумва, споделят го мнозина, а после избледнява – и изчезва от полезрението ни. Но за разлика от словесното описание, което в зависимост от вложените мисли, отпратки и речник достига до някаква по-голяма или по-малка читателска аудитория, фотографията борави само с един език и потенциално е предназначена за всеки.”

Ролята на фотографията е главният герой в „Да гледаш болката на другия“ – Зонтаг ни поднася информация за нейното място през последните няколкостотин години в различни части на света и войни (бележките под линия са много полезни!). Знанията на хората, които не са се сблъсквали с войни, терор и смърт, се базират на фотографиите, до които имат достъп, чрез тях те могат да съпреживеят по някакъв начин ужаса на другите, тази легитимна воайорщина, нахалното вглеждане в страданието на другия.

Нездравият донякъде интерес към чуждата болка е вкоренен в нас, само че и фотографията може да манипулира, защото, макар всичко да е „черно на бяло“, фотографът решава как и кога да заснеме кадъра, дали да не го изфалшифицира малко, за да засили желания ефект или обратното. В „Да гледаш болката на другия“ Зонтаг пише, че фотографията обективира, преобразява всяко събитие и индивид в нещо, което може да се притежава, затова е и донякъде алхимия, колкото и да ни се иска да я приемаме като възможно най-достоверното отражение на реалността.

„Фотографията е като цитат, максима или поговорка. Всеки от нас съхранява в паметта си стотици фотографии, които може да си припомни светкавично.“

Фотографиите, които ни дават сведения за страданието по време на Виетнамската война, борбата за права на чернокожите, Палестина, атентата на 11 септември, Босна, Руанда – това са само част от примерите, с които ни запознава Зонтаг и ни кара да потърсим някои от тези най-известни фотографии, за да проверим привикнали ли сме към бруталността, или ни се свива сърцето.

„Да не изпиташ болка от тези снимки, да не си отвратен от тях и в теб да не се породи желанието да отстраниш причините за този хаос, тази кървава вакханалия – това според Улф ще е реакция на някое морално чудовище. А ние, казва тя, не сме чудовища (под „ние“ разбирай представителите на образованото съсловие). И ако в нещо сме се провалили, то е в сферата на въображението и емпатията – не сме успели да задържим тази реалност в съзнанието си.“

Припомни си „Махмурлукът“, „Съпругът“, „Хипстърът“ от миналия петък.