Париж – туптящото сърце на Франция

Bonjour, mon amour!

  • 15.05.2017
  • от Ралица Арнаудова

Франция е нарицателно за любов. Напомняне, че светът е за двама. Париж - туптящото сърце на този непрестанно влюбчив организъм, изпълнен с безчислен брой въздишки, носещи се по Сена.

Идвам във Франция решена да проверя дали любовта е предварително изгубена битка, както твърди Бегбеде. Или най-накрая да стигна до истината, че най-великото нещо е да обичаш и да бъдеш обичан, както се пее в Мулен Руж.

Едно е сигурно: дори и най-заклетият скептик по темата за любовта тук би променил възгледите си и би се изненадал от романтичната душа, която всъщност носи.

Така се случи с мен безспорно.

Нямам търпение да се насладя на класически удоволствия като чаша френско вино и ароматно френско сирене. Всеки път, когато съм в друга държава, сетивата ми заработват с пълна сила. Опитвам се да не пропусна нито един детайл, за да може по-късно да възстановя спомена за Париж толкова достоверно, че отново да усетя пулса на града във вените си. Да се разхождам по същите улици, по които някога са вървели личности като Виктор Юго, Волтер, Рене Декарт е сбъдната мечта. Чувствам се едновременно велика и мъничка.

Дори когато виждам отблизо Айфеловата кула, не мога да определя дали виждам величествена конструкция или безполезна купчина метал. Възможностите за покоряване на върха ѝ са или с асансьор, или по стълбите. Което и от двете да изберете, със сигурност се чака на опашка. Междувременно можете да се сдобиете с ключодържател Айфелова кула, без дори да се нуждаете от него, понеже настойчивите продавачи ухажват дори изнервените чакащи. По-късно тази покупка може да се окаже дори ценна, защото е перфектен подарък за онези приятели, които колекционират магнити и други дребни чуждестранни дрънкулки. Вариантът, който избрах, се оказа по-правилният: благодарение на огромната опашка от хора, които чакаха за асансьор, аз предпочетох стълбите. Изкачването нагоре ме принуди поне за малко да забравя страха си от високото. Целта ми беше да стигна до третия етаж, за да мога да си взема монета с изображението на Айфеловата кула. Заслужаваше си всяко качено стъпало, защото гледката от всеки етаж беше великолепна. Тези, които бяха предпочели по-мързеливия вариант с асансьора, със сигурност изгубиха много.

Втората задължителна дестинация в Париж е Лувърът. Ако искате да разгледате всичко подробно, трябва да си отделите цял следобед, защото експонатите и картините са разпределени в три крила. Въпреки любовта ми към изкуството след известно време главата ми се замая и започнах да разглеждам картините отгоре-отгоре. Да зърнете прочутата творба на Да Винчи – Мона Лиза, е трудоемка задача. Първите минути мислех, че има опашка и ред пред картината. Да, ама не. Пред Джокондата са струпани туристи от различни националности, струва ми се, денонощно. Отново имате избор: да я зуумнете с камерата отдалеч, или, ако държите да се приближите, да се приготвите да навлезете в този океан от хора и да се въоръжите поне малко с дързостта да побутнете половината от тях.

Не пропускайте да видите Латинския квартал, ако поне малко ви е домъчняло за балканската култура. Тук, за мое учудване, наистина се почувствах като у дома си, въпреки че продължавах да чувам френска реч. Най-хубавото на Латинския квартал е, че има турска и гръцка кухня (толкова бях учудена от този факт, че очаквах на някое заведение да предлагат и баница ). В близост се намира най-старото кафене в Париж, което е на възраст пет века – Le Procope.

Латинският квартал е мястото, откъдето можете да закупите подаръци за приятелите си на достъпни цени. Има от всичко по много и за всекиго по нещо. Можете дори по балкански да се пазарите за цените и внимавайте: сувенирът, който на едно място сте видели за €2, няколко метра по-нататък може да струва €1.

Легенда гласи, че ако искате отново да се върнете в Париж, трябва да обиколите три пъти мястото, през което минава нулевият меридиан – точно пред катедралата Нотър Дам.

То е обозначено и няма как да го подминете незабелязано, а и около него има винаги хора, които искат да се снимат. Това е още един малък трик, който усвоих в чужбина – винаги, когато има скупчени на едно място хора, там има нещо, което си заслужава да се види.

Кътчето, където най-силно усетих парижкия дух, си остава Монмартър – в подножието на базиликата Sacré-Cœur, освен че се разкрива гледка към целия град, тук кипи от положителна енергия.

 

Със сигурност улучих и подходящо време – денят беше слънчев, имаше хора, които бяха насядали в тревата, слушаха музика, говореха си, хапваха. Млад мъж с акустична китара изнесе импровизиран концерт със свои авторски песни. Във въздуха се носеше свобода. Докато хората танцуваха в такт с музиката, много ми се искаше да видя подобен спонтанен акт и на родна земя.

За краткия си престой във Франция разбрах няколко неща: разходките по Шан-з-Елизе никога не омръзват, няма нищо по-хубаво от типичната френска закуска с кроасани, а парижаните са страшно сърцати и гостоприемни хора. Сбогувам се с Париж като с любим човек и нямам търпение да се върна отново тук. Бегбеде, как може да твърдиш, че любовта трае три години, когато Франция е любов за цял живот?

А Скопие е Лас Вегас на Балканите. Ама наистина.