„Това е изкуство, щом аз така казвам” част 1

Някои от най-въздействащите визуални пърформънси - движението и емоцията на тялото като красиво изживяване

  • 25.11.2017
  • от Свилена Николаева

 

Марсел Дюшан - една от най-ярките фигури на концептуалното изкуство, веднъж смело и безотговорно заявява: „Това е изкуство, щом аз така казвам”.  Така той синтезира, без да го е търсил като ефект, общата нагласа на артистите в началото на ХХ век и насетне. Традиционните форми на визуално изкуство са станали твърде скучни и рамкират една консервативна ниша за надигащите се поколения от творци, които ще търсят начини да се изразят отвъд конвенционалното. Новото кредо гласи, че изкуството трябва да е възможно най-близо до истинския живот, да е почти неразличимо от него. Близо до обикновения човек. От тази необходимост се ражда една нова форма на изкуство - тази на пърформънса. Тя е флуидна, органична, бяга от дефиниции, случва се „сега”.

Ритъм 0(1974)и Артистът присъства (2010)– Марина Абрамович

Името, без което споменаването на артистичната форма на пърформънса е немислимо, разбира се, е Марина Абрамович.

Едни от основните теми, които тя изследва, са отношението между публика и артист, лимитите на тялото и психиката. В „Ритъм 0” тя се оставя на волята на присъстващите в галерийното пространство. На маса са поставени 72 различни предмета, измежду които ножица, парфюм, вино, хляб, роза, пера, нож и дори зареден пистолет. В рамките на 6 часа Марина дава свобода на публиката да прави с нея и с тези предмети всичко, каквото въображението й повелява, без да оказва съпротива или собствена воля – самата тя се превръща в предмет. В началото множеството подхожда към нея с любопитство и почти невинно, но в последвалите часове актовете към Абрамович стават все по-агресивни и насилствени. Публика и артист изследват границите едни на други. Дрехите на Марина са разкъсани, тялото й е порязано с ножа и кулминацията идва, когато мъж слага в ръката й заредения пистолет и го насочва към челото й. Когато галеристът оповестявя края на пърформънса, тълпата от зрители внезапно се разотива, защото не може да погледне в очите вече „събудената” Абрамович. Тя самата споделя, че по-късно в хотела, поглеждайки се в огледалото, вижда в косата си голям бял кичур.

Може би най-известната работа на Абрамович е пърформънсът„Артистът присъства”.В продължение на внушителните 736 часа и 30 минути в Музея за модерно изкуство, на фона на минималистична сценография – дървени стол и маса, Абрамович среща погледите на хиляди хора, които сядат срещу нея. За самата авторка безспирният поток от хора, които идват да се огледат в очите й, е изненада – „Огромната нужда на хората от контакт”, казва тя в интервю. Този пърформънс, естествено, завинаги ще бъде запомнен с ненадейната поява на небезизвестния Франк Уве Лайзипен – Улай, дългогодишния съмишленик, съавторна общите им проекти и бивш любим на Марина, с когото не са се виждали над двадесет години. Моментът, в който тя го вижда пред себе си и двамата си казват с погледи неща, стаени през всичките тези години, е гледан милиони пъти от потребителите в YouTube.

Койот: Аз харесвам Америка и Америка ме харесва (1974) – Йозеф Бойс

През 1974 немският артист Йозеф Бойс е транспортиран с линейка от Джей Еф Кенеди до Рене Блок Галери. Причината: той се е заканил кракът му да не стъпва на американска почва, докато трае войната във Виетнам. В продължение на 3 дни по 8 часа на ден той дели пространството на галерията с див койот. Според коренните жители на Америка койотът символизира силен дух, който може да осъществява връзка между света на материята и този на духа. Преселниците от Европа обаче не смятат този вид за особено ценен и почти го изтребват.

За Бойс съдбата на койота е символ на всички злини, сторени от „белия човек” на Америка - такава, каквато тя е била, преди той да сложи крак на нея.

„Сприятеляването” с койота е символично лекуване на тези стари рани, шаманичен шест.  Въоръжен единствено с тояга и загърнат в одеяло, Бойс успява да „опитоми” койота в продължение на тези няколко дни. В началото агресивно, животното в крайна сметка започва да се държи приятелски с Йозеф. По време на „опитомяването” артистът извършва поредица от символични жестове, като например хвърлянето на ръкавица. Той поставя опозицията  Америка дива - Америка опитомена. След приключването на тридневния пърформънс Бойс е отново натоварен на линейка и с това завършва единственото му посещение и творческа работа в Америка.

Пънк молитва (2012) – „Пуси Райът“

„Пънк молитва” на руската феминистка банда е един пърформънс, базиран на действен активизъм, заради който авторите му жертват свободата си за няколко години. През февруари 2012 в московската катедрала „Исус Спасител” четирите момичета изпълняват „скверна” пънк молитва, която съдържа едновременно хоров момент, характерен за ортодоксалната църковна музика, и пънк контрапункт, замислен като сатира на политическата и социална обстановка в Русия. Те се обявяват в протест срещу подкрепата на църквата по време на предизборната кампания на политическия лидер Путин. Вследствие 3 от момичетата са арестувани и излежават присъда за хулиганство и религиозна омраза.

Едногодишен пърформънс (1978 – 2009) – Техчин Хсиех

Техчин Хсиех е най-яркият пример за пърформънс артист, който застава и живее зад формулата „Изкуството е живот и животът е изкуство”. Той превръща години от битието си в арт форми. Такъв е и неговият „Едногодишен пърформънс” с няколко подчасти. В „Кафез” (1978 - 1979) той си налага пълна изолация от света в малко пространство, което наподобява кафез и съдържа най-основното за живот - умивалник, легло, крушка. Не му е позволено да чете, пише, да слуша радио или да гледа телевизия.

В последващата форма - „Часовниково време” (1980 – 1981), артистът отброява символично всеки час, след което се самозаснема и монтира 6-минутен филм, и така в продължение на година.

От 1981 до 1982 той реализира „Навън” - пърформънс за бездомността, като Техчин прекарва годината, скитащ по улиците на Ню Йорк, без да си позволява да търси каквато и да е форма на подслон или покрив. През следващата година със съмишленичката си Линда Монтано авторът осъществява „Въже” - двамата са свързани с двуметрово въже. В продължение на година те трябва да са непрекъснато заедно, но не и да се докосват. „Този пърформънс е за това, какво е да бъдеш като животно, гол. Не можем да скрием негативните си страни. Не можем да бъдем срамежливи. Това е повече от честност - ние показваме нашите слабости” - коментира Техчин.

Културните събития в града те очакат.