Септемврийски разговори с детето в мен

Извикваме есенните спомени от твоето детство

  • 01.09.2017
  • от Монс Палийска

Последните дни на лятото винаги са били някак меланхолични. Когато бях дете, краят на август беше моментът, който свиваше невръстното ми сърце, а съзнанието ми се стягаше от тревоги, свързани с първия учебен звънец, домашни и часа по математика.

Септември слагаше край на лудешките гоненици, на играта на криеница, на пакостите до среднощ, на викането на Дама Пика.  Заменяше окаляните дрехи със спретнато костюмче за училище и прибираше рошавите щръкнали коси в прилични прически. Слагаше букет в ръката и те пращаше да го подариш на класната си в първия учебен ден.

И никой не те питаше искаш ли, дали си се наситил на неспирния смях, закачки и викове по улиците. Дали си прибрал от скривалищата си всички събрани съкровища и дали си казал чао на любимите си места, приютили не едно и две летни приключения.

Сега гледам през прозореца отиващото си лято и нямам желание да го спра. С годините се научих да обичам всички сезони и да ценя всеки един момент, защото времето не спира и колкото повече се трупа зад гърба ти, толкова по ценна става всяка нова минута и толкова по-бързо минава.

Но септември винаги ще остане специален, той извиква меланхолична усмивка на лицето ми, съзнанието ми започва да блуждае и да създава картини в главата ми, в които отново съм дете, в които всичко е чисто, истинско и отново съм част от тайфата, а, боже, ние наистина бяхме велики хлапета. 

Пиша всичко това, за да извикам в спомените ти твоите звездни детски моменти, твоите лета, летели върху хвърчила. Забави момента, затвори очи и се върни там, усети раните по коленете от последното си геройство, долови аромата на прашните улици. И обещавам ти, детето в теб ще разцъфне, ще усетиш прилив на сили и енергия, всичко без значение ще изгуби привидния си смисъл и ще видиш света си по-истински от всякога -  без фалш, без самозалъгване, без обществено притискане. Истински и смислен в своята простота.

Защото животът е прост и единствено ние си го правим сложен,а детето в теб е компасът, който да ти помага да не го забравяш. 

Тя си тръгва, но ти не (зн)хаеш.