Това, че можеш да си сам, не означава, че ще те оставя такъв

Знам точно колко слабост се крие в силните сами и колко мрак има в слънчевата им усмивка

  • 11.11.2016
  • от Пам Велидис

Човешката сила прилича на сбор от всичките ни слабости. Много по-лесно е другите да те мислят за силен човек, отколкото да ти помогнат да си такъв. Няма човек без слабости, но пред някои ги използваме за броня. Затваряш се, за да покажеш силата на характера. Истината обаче започва там, където пада защитата, и разбираш, че не е нередно да си просто човек с всички лични рани. Знам точно колко слабост се крие под силния характер на човек.

Свикнах за силни да се определят хората, които просто избират да са по-добри с останалите, отколкото със себе си.

Тези, които са достатъчно смели да се оправят сами, без да тежат на никого излишно със слабостите си. Когато те срещнах, всичките ни общи познати те наричаха „силен човек“. Не беше такъв, просто ти беше слабо желанието да се впускаш в безплодни отношения. Нямаше амбицията да вредиш, да дочупваш вече счупени хора или да ги пазиш, ако вече са залепени от някого другиго. Толкова пъти съм казвала, че мога да съм сама. Толкова пъти чувах, че ти можеш да си сам, че хората оставаме сами накрая. Най-лесно е да махнеш с ръка и да избереш да си сам, заради страха колко силни може да се направите заедно.

Пътят към „заедно“ е по-труден от избора да бъдеш сам.

Мислех си, че се подреждам сама, а ти настойчиво ме преподреждаше пласт по пласт, за да ми помогнеш, но не усещаше, че аз правя същото с теб. Затова никога не си тръгвам от хора, които твърдят, че искат и могат да са сами. Тези хора не го заслужават точно защото го могат. Тогава, когато останат заедно с някой друг, се научават да могат още повече неща.

Знаех точно колко мрак се крие в трапчинката, която съпътства слънчевата ти усмивка, защото при мен е същото. Колко търпеливо и бавно се стараеш гласът ти да звучи равно, докато трепери, вените по врата ти да не изпъкват, когато по тях се разстилат всичките крясъци и гняв, които ми спестяваш. Всеки път, когато ме щадиш, знам, че наказваш себе си.

Знам какво имаш предвид, когато ми се обадиш, след като си ме прочел, и ме питаш дали мъжете, които са трудни за обичане, са още по-трудни за изоставяне. Има моменти, когато трябва да ти го гарантирам отново, но е факт.

Толкова добре залепихме начупеното, че всеки след теб не може да види белезите от блясъка, в който не разпознава нито една от всички слабости.

Никога не си тръгвай от хора, които заявяват, че сте несъвместими и противоположни. Няма страшно. Всички сме такива в началото. Не знаеш на какво са способни противоположностите – да се привличат, събличат, отвличат или разсичат. Вариантът, който винаги предпочитам, е да се балансират, като вълни, които се гонят една друга и накрая се сливат в едно общо разплискване на брега. Ако не си се замислял за подобен потенциал, ще смениш темата. Ясно ми е, че когато хората няма какво да си кажат, говорят за времето, а когато искат да се върнат към миналото на някого, го връщат в спомените му, за да ги разказва. Особено към пътуванията, на които е трябвало да бъдете заедно. Когато ти ме върна там, аз ти прошепнах  „Италия“...

Затвори очи и вдиша дълбоко. Виждах как под клепачите ти се вихрят неаполските джаз клубове, гъстите коси на италианките, които не носят грим, но обливат устните си с бляскав гланц, слънцето, което гали всяко камъче по бреговете им, вкусната кухня и гъстия сладолед, цветните коли по скътаните улици. Знаех, че се опитваш да доловиш аромата й. На нея. На цялата Италия.

Каза ми, че приличам на Колизеума, в който ти си гладиатор. Предстои ти да преминеш през прекалено много битки, за да ме спечелиш. Тогава избра да си отиващият да обича до смърт, който ме поздравява, понеже съм толкова разрушителна.  Отказвам това предложение, защото, докато се правим силни заедно с някой, ще го пазя от обричане на смърт и постоянни битки в самота. Да те обича жена означава, че иска да живееш. 

Слабите хора умират един за(ради) друг, а силните се учат да живеят един за(ради) друг. По-малко от това не искам. Времето на гладиаторите отдавна е отминало. За мен трябва да живееш всеки ден, а не да умираш само на думи в миналото. Това избирам, а иначе мога и сама.

Не оставяй хората до теб сами... и предай нататък.