50 нюанса завръщане от мъжка гледна точка

Продължаваме да говорим за ,,50 нюанса сиво''

  • 15.02.2019
  • от Борислав Димитров

След като статиите за трите филма от поредицата счупиха интернета по четения и коментари, ето ме отново, воден от егоистичните подбуди да трупам лайкове и пари на ваш гръб от кликания (вече си кликнал, сори), за да ви напомня за тази умопомрачителна поредица. Филм - толкова глупав изначало, че не се нуждае от продължение, за да продължа да пиша колко е глупав.

Ще започна от самото начало. Беше февруари 2015 г. и аз нямах никакво намерение да гледам филма. Да се казваше „50 нюанса сива икономика“ и да се разказваше за продавачите на цветя и балони с формата на сърца в подлезите около 14 февруари, вероятно бих хвърлил един поглед, обаче да си губя времето за екранизация на книга, която четат дебелите полякини на WizzAirсамолетите – просто нямаше шанс. Бях се настроил да прекарам февруари в разправии с хората, които ми казват, че не мога да съдя за филм, без да съм го гледал, докато накрая някой от GoGuideтрябваше да се жертва и да отговори на най-задавания въпрос от хората: какво бе толкова интересно има в тоя филм? И така се роди това ревю.

Когато филмът свърши и на екрана започнаха да се изреждат имената на клетниците, участвали в него, можех да си направя само едно заключение –

това е най-калпавият филм, който съм гледал, а не е да не съм гледал новите римейкове на „Годзила“.

Дори да игнорираме бездарната игра и плитките диалози, филмът не ти предлага нищо друго освен съжаление за 12-те ти лева. Даже и сексът не ставаше.

От едната страна имаме Крисчън Грей, милионер от Сиатъл, умеещ да кара хеликоптер и да цитира класици от англосаксонската литература, който се влюбва в Анастейжа – 21-годишно момиче с люлински стайлинг, което кара потрошен фолксваген, спъва се в несъществуващи прегради и е една идея по-неемоционална от японски ветеран, живял двадесет години в джунглата, вярващ, че войната още не е свършила. То стига да се замислиш, че Анастейжа Стийл е девствено момиче на 20 и кусур години от Портланд, и веднага ти става ясно, че тука логиката издиша. Девствена? От Портланд? Не думай.

Случайно или не, оказва се, че и Крисчън допада на Анастейжа, обаче има един проблем. Той не иска просто да правят секс, той е БДСМ ентусиаст, макар и да има мъжествената визия на научен сътрудник. Той обича разни превръзки за очи, камшици и връзване с HDMIкабели за леглото, докато ѝ говори някакви kinkyнеща като „гррррр“ и питагоровата теорема. В същото време Крисчън умее да бъде и невероятно романтичен в подаряването на макбуци и нови автомобили,

докато клетата Анастейжа цял филм се върти като пиян каубой, който не помни къде си е вързал коня.

2 години по-късно знаех какво ме очаква, но също така знаех, че това е филм, който не може да те остави равнодушен, поне така казваха блогърките, а аз на блогърки и на електронните табла на градския ВЯРВАМ. Ясно ми е, че има хора, за които филмът е супер, и аз не съдя никого. Няма лошо да ти харесва, защото нали сме широкоскроени хора и не е важно какви филми гледаш – важното е да не си веган (това е сарказъм, разбира се, не ме замеряйте с артишок).

Тогава се роди и второто ревю.

Тук заявките за БДСМ секс сцени бяха дори още по-мащабни, но от позицията на времето спокойно мога да твърдя, че 50 нюанса по-тъмно и БДСМ сексът имат не повече общи черти от жирафа и стиропора. И какво видяхме? Пак нищо. Връзване с кабели, няколко шляпвания по задника, още малко идиотска игра. По-ентусиазиран съм бил, след като веднъж случайно гледах финала по тенис за смесени двойки на Уимбълдън. Т.е. филмът беше точно такава трагедия, каквато се надявах да бъде. И това тогава си беше успех.

Атмосферата представляваше тихи женски разговори през 95% от времето, кикотене и истеричен смях по време на „секс“ сцените и от време на време някое саркастично „О, боже!“.

Крисчън вече има тридневна брада и двамата с Анастейжа имат по-силно изразени реплики, но проблемът е в това, че никой не им вярва. Марешки и Каракачанов да бях гледал толкова време на екрана, щях да им повярвам повече.

И всичко това беше ОК, докато не се появи и третата част. Тук вече чувствах и морален дълг да гледам. Както и на предните филми киното беше претъпкано. Изненадах се колко много мъже бяха дошли на филма. Гледаха в пода, правеха се, че избират какъв сос да вземат към начоса, а всъщност всички се споглеждаха и се питаха един друг безмълвно „Какво правим тук?“.

Така произлезе и третото ревю.

В крайна сметка дали някой обогати сексуалните си практики от този филм? Силно се съмнявам. За да имаш подобно холивудизирано преживяване, ти трябва поне някаква част от садо-мазо апаратурата на Крисчън, иначе да се връзваш със сезал за бойлера или радиатора на Топлофикация, не е кой знае колко естетично. Чух и коментари, че подобни филми убивали мозъчни клетки, но лично за мен имаше положителен резултат от тях – критериите ми за филми вече са екстремно ниски и мога да гледам Джеф Голдблум в скафандър или дори да превключа нa. И най-важното – спокойно мога да хейтя филмите и хората, които ги харесват, а това вече си е една съвсем човешка потребност. Съдейки по приходите, реализирани от толкова посредствена продукция, не се съмнявайте, че някъде в бъдещето ни предстои едно „грандиозно продължение“. А дотогава само редовно си трийте browserhistory-то и всичко ще бъде наред.

Този месец ти предлагаме няколко филма за любов, които наистина си заслужават.

И един нов сериал, който ще ти хареса.

Последвай ни в инстаграм.