Презокеанско пътуване за душата

Ванина Кондова е актриса, българка, за която много по-вероятно е да чуеш ако си в Ню Йорк, а не в София, където тя е родена и израснала.

  • 20.11.2013
  • от Цвете Тюлева

Ванина заминава за САЩ преди пет години, а онова, което й дава криле днес е безспирното пътуване и детският ентусиазъм, с който се гмурка в изненадите на динамичния си ден. Достатъчно е да я видиш за миг, за да си дадеш сметка, че е наше момиче – смела, сияеща, емоционална, експресивна. Без да се интересува от граници или очаквания, тя не спира да вярва, че когато искаш – можеш. Преди седмица Ванина организира в София първия по рода си Театрален уъркшоп, на който показа нови актьорски техники и похвати. Откраднах малко от времето и оптимизма й и приятелски я прилъгах за уж кратък разговор, а верни съучастници ми станаха сочно парче шоколадова торта и любимото на Ванина истинско, хубаво българско кафе. Разбирай – италианско. Което в Америка наричат европейска екзотика.

Как разбра, че искаш да играеш?
Сестра ми много искаше да бъде актриса, и понеже разликата ни е шест години – тя беше като мой идол, образец за всичко. И тя ме запали. Двете гледахме много филми, тя постоянно ми разказваше за актьорите и какви ли не още филмови истории. Спомням си как веднъж коментирахме момче, което на 16 години вече беше в някаква театрална студия. Толкова млад и вече се занимава с театър. Тогава си спомням как си помислих: „Ей, като стана на 16, това ще е моментът!”

И беше ли?
Хаха, ами да. Отидох през септември, веднага след като навърших 16, и то в същата тази студия. Ужасно много се притеснявах, щях да умра, бях се изчервила, сърцето ми тупкаше като лудо… Попитах дали мога да се запиша и казах, че искам да бъда на сцената. Костваше ми много.

От къде тая смелост да го направиш?
Не си спомням точно какво съм си мислила тогава, но помня една друга случка, която изигра голяма роля за мен, като човек, и в работата ми до сега. Когато бях на 14, проведох много смешен разговор с Мариус Куркински. Чаках го след едно представление и му казах, че искам да стана актриса. Той беше много готин, просто прекрасен, мога да кажа, че това е един от най-важните разговори в живота ми. Има една турска поговорка, че едно кафе се помни 40 години. По онова време той беше в своя връх, играеше моноспектакли и за мен беше истински идол. Но се отнесе толкова внимателно, говори си с мен много време, изслуша ме. Сякаш бях важна за него.

Какво си казахте?
Аз му казах, че имам проблем. Че съм на 14 и искам да стана актриса, но не знам от къде да започна. Той ми каза едно:

Ами просто започни от някъде. И – бъди добра. Защото иначе просто няма смисъл.

Това са думите, които винаги ще помня. След това отидох пред Народния и се заклех, че ще стана актриса.

Кое е най-важното, което научи за четирите години в Академията тук?
Аз завърших в последния клас на Димитрина Гюрова, два пъти ме късаха, но на третия път се получи. Много вярвам, че трябва да попаднеш на правилното място, при правилния човек, явно е трябвало да изчакам, въпреки че тогава съвсем не мислех така. Тя винаги казваше, че сме приети защото имаме талант, а тя ни учи на занаят. От нея научих страшно много неща за живота.



Как реши да заминеш за Ню Йорк?
Може да звучи наивно, но заради Ал Пачино и Аctor studio. Това е училище, основано от режисьора Лий Страсбърг, школа за едни от най-големите американски актьори – Джак Никълсън, Робърт Де Ниро, Ал Пачино, Марлон Брандо, която променя завинаги американския театър. Започнах да чета, да се интересувам от къде са тръгнали тези хора, как са постигнали всичко, което виждаме на екрана и сцената… И всичко някак се навърза. Но като цяло идеята да тръгна към Ню Йорк беше невъзможна, невероятна. Много хора смятаха, че съм абсолютно луда.

С какво пребори този наш мил негативизъм?
С много упоритост. Наумих си го, организирах си всичко, отидох на бригада след първи курс във ВИТИЗ. Бях само два дни в Ню Йорк, но имах бойна задача: да отида до Actor Studio, където ми казаха, че понеже не са точно училище, няма как да ми дадат виза или нещо в тоя смисъл. Така много лесно установих, че за да отида – трябва да уча. Докато тук бях четвърти курс, там минах няколко етапа на прослушване, стигнах до финала, но не ме приеха. После работих една година в Бургаския театър, но междувременно не се отказвах от Ню Йорк. Започнах да кандидатствам в различни училища, ходих няколко пъти до Америка, опитвах, беше голяма лудница и след много опити –  нещата се случиха. И така заминах. А иначе, негативизма можеш да го пребориш само с абсолютна убеденост, че даденото нещо просто трябва да се случи.

Кой беше най-трудният ти момент за тези пет години?
Технически имах доста трудни моменти. Толкова работех, че веднъж си изпуснах много важен срок за едни документи и трябваше да ходя до Канада, за да кандидатствам за виза от там. Буквално за три дни взех канадска виза, за да отида до там, задвижих си процедурата по издаването на другата виза, спах при познати в Монреал… имаше много инфарктни ситуации. Но пък миналата година се преборих за работна виза за изключителни възможности в изкуството. И това не беше никак лек процес.

Колко изключителна е Ванина, всъщност? Как се доказва такова нещо?
Много в изключителна, но никой не го знае. Хаха. Изключителността се доказва с постоянство, представления, препоръки, коментари на мои колеги, договори за работа с определени хора, които ме познават като артист. И, в моя случай – с Георги Първанов.

Как ти се случиха нещата в началото, кое е другото име на културния шок?
Другото му име е може би челен сблъсък с истината. Когато отидох там, си дадох сметка за много неща от нашата култура и светоглед, неща – и положителни, и отрицателни. Нещо положително е, че в България е много лесно да си близък с хората, нормално е просто да отидеш и да видиш някой приятел. И това е много ценно, но докато сме тук просто не го съзнаваме. Малко са моите американски приятели, на които просто мога да звънна и да се срещнем за едно кафе, въпреки че имам много близки и сред тях. От друга страна осъзнах колко много осъждам хората и нещата, колко дълбоко ми е заложен този начин на мислене. Докато живеех тук, мислех, че съм много свободомислеща, толерантна и отворена към всякакви хора и различности. Но в действителност автоматично слагах всичко в графи и с лекота давах определения. Ню Йорк ме научи, че много греша в това отношение. Всеки има нужда от свобода да изрази себе си и да ти се покаже такъв, какъвто е –  там е магическо именно преплитането на толкова много хора, култури и идеи. Признавам си, че все още се подхлъзвам, сякаш ми е вкоренено за тези 25 години тук. Но постигнах напредък в това да бъда много по-умерена в осъждането.

А какви бяха техните нагласи, с които се сблъска в Америка?
Не мога да говоря за американеца като цяло, защото Ню Йорк е нещо тотално различно. Много им правеше впечатление акцента ми, казваха ми, че е руски или украински.. Те, всъщност, не знаят разликата. Повечето бяха много позитивно настроени към мен, леко екзотично им се струваше, че съм от Източна Европа. Но основното беше, че почти никой не знаеше за България.

Това не е ли плюс?
Много е отговорно. Защото когато се запознаят с мен, те вече знаят за България и това винаги ще бъде първата им асоциация. И аз го възприех като своя лична отговорност. Казвали са ми, че най-хубавите ни черти са, че сме много директни и прями, работливи и диви. В онзи приятен смисъл на лудостта. И понеже в Ню Йорк има всякакви луди – ние много добре пасваме. Но искам да кажа, че това е един много, много интелигентен град. Случвало ми се е да общувам с всякакви типажи, във всякакви ситуации. И просто виждаш как всичко се случва леко и естествено – без очаквания, без предразсъдъци, с една отвореност и освободеност, каквато тук трудно ни се получава.



Работила си с един от синовете на Стивън Спилбърг. Какво помниш от тази история?
Синът му завърши моето училище и участвахме заедно в „Белградска трилогия”. Беше много нереално, когато баща му дойде да гледа последното представление. Ужасно ме беше срам, беше невероятно, че играеш пред самия Спилбърг. Не събрах смелост да отида да го поздравя. Иначе синът му е добро момче, сладък, чувствителен и много, ама много срамежлив. Казва се Сойер и не използва фамилното име на баща си, представя се като Сойер Ейвъри.

Разкажи за театралната работилница, която организира преди седмица в София?
Получи се много случайно, импровизирано, но реших, че има смисъл да покажа някои от нещата, които съм научила. За мен самата също беше много интересно, събрах много впечатления и наблюдения. Беше само два дни, в които трябваше да побера две години и половина обучение. Програмата включваше една специална техника за гласова загрявка, за да можеш да изразяваш по-добре емоциите си на сцената. Това е абсолютно елементарно нещо, което обаче тук не се прави. Смятам, че актьорът трябва винаги да може да разчита на гласа си, а не да се бори с него. А за да има спонтанност, за да има импулс – трябва да можеш и да дишаш. Затова показах и една японска техника за дишане, която се казва Сузуки – сложна, тежка, и като всичко японско – безмилостно работеща.
Другото, и може би най-значителното в програмата на уъркшопа беше актьорската техника за анализ на текста на Дейвид Мамет и Уилям Мейси – тя учи актьора да не бъде пасивен изпълнител на сцената, а да може да реагира, да има гледна точка, визия, предложение, да бъде подготвен. В днешно време режисьорът не смила текста на актьора, той сам трябва да излезе с предложение, и да разчупи. Много приятно се изненадах от по-младите хора, които дойдоха на курса, бяха много добри, много по-склонни да импровизират, много по-отворени към новото и различното. Зарадвах се искрено и това много ме обнадежди.  И понеже ме попита как е различен Ню Йорк, ето: в моята група в Atlantic School имахме човек на 35 и човек на 18 години, но ние се борехме наравно с всичко, което ни се даваше. Това е една свобода, отвореност, един равен старт за всички, независимо от възрастта. Тук често има ограничения в тази посока, което е абсурдно за мен, няма никаква логика. Да не говорим, че е абсолютна дискриминация. Преди всичко смятам, че ние самите трябва да отворим съзнанието си за това, че никога не е късно. Че човек може по всяко време да открие себе си, да започне нещо ново.

Защо тук сякаш ни е трудно да повярваме в това?
Не искам да звуча негативно, но мисля, че е защото имаме комплекси, които се изразяват в една тотална незаинтересованост към новото, към нови техники и похвати. Много е лошо, когато някой, било то и не актьор, си каже – аз знам всичко, аз съм добър, аз всичко си мога. И тогава той автоматично вече е умрял, него вече го няма. Но хората сякаш не си дават сметка за това и си карат по техния начин. Вече нямаме право на това, има информация за всичко, Интернет наистина промени света. Време е да го осъзнаем и да поискаме повече, да търсим. За да се създава изкуство например, трябва да има гледна точка, и гражданска позиция.

Какво мислиш за протестите и студентската окупация?
Аз много съм протестирала в живота си, борила съм се. Но съм малко притеснена за студентите дали ще успеят. Много време мина. Иначе, разбира се, че подкрепям с две ръце всичко, което се случва. В студентите ми е надеждата, те са хората, които могат да си позволят тази промяна, могат да протестират с цялото си тяло и душа, защото са свободни. Хубавото, според мен, е че България много се е променила, и се променя в добра посока. За тези пет години, в които мен ме е нямало, са се случили много хубави неща – едно от тях е например метрото. Когато влезеш в нюйоркското метро, ти иде да се застреляш, толкова е старо, мръсно и пълно с плъхове.

Тук всичко е чисто като в музей, новоизграждащо се, и това не е минус. Напротив. Време е да започнем да виждаме не само лошото.

Какво планираш от тук нататък?
Искам да направя предаване за ежедневието и това, през което минава един „чужденец” в Ню Йорк. Идеята ми дойде това лято, когато като някакво съвпадение се случи много мои познати и приятели от България, и не само, да дойдат в Ню Йорк. Някои за малко, други – за по-дълго. И тогава, срещайки тази хора и споделяйки по някакъв начин пътя, който изминават в този град, се замислих колко полярни разбирания имаме ние, българите. И колко малко знаем за реалния ден на един новодошъл в града човек. Мислим си, че като отидеш там, ставаш или милионер, или миеш чинии. Което са пълни митове и легенди, просто не е вярно.
Истина е, че ти се налага да работиш неща, които тук никога не би работил, но това е защото в България имаш своята система на сигурност – близки, роднини, приятели, трудно се стига до инфарктни финансови ситуации. И понеже въпросът е голям – защо си там, защо си заминал, какво губиш и какво печелиш – аз искам да направя продукция за живия живот и ежедневните малки войни, които се налага не само да водиш, но и да печелиш. Не за туристическите атракции и за сградите, които бързо спират да ти правят впечатление, а за обществените перални, такситата, банкоматите, за КАТ… за всички тези неща, които изграждат живота ти и те сблъскват с една тотално различна реалност. И за хората, абсолютно уникални и органични, с техните невероятни истории. За мен те са това, което прави Ню Йорк толкова неповторим.

Когато не мислиш за театър или кино, какво те прави истински щастлива?
Любими места и хора. Най-любимото ми място в Ню Йорк е Сентрал парк, където обаче забраниха пушенето и сега ми е малко тегаво. Хаха. Иначе е мястото, където много си събирам мислите. Гениално е да имаш тези бели дробове в центъра на цялата лудница, това прави парка толкова специален за мен. Градът много те завлича, забравяш да дишаш. Беше ми важно да си наложа един ден в седмицата да не правя нищо, да не проверявам мейли или каквото и да е. Просто да почивам. Което е ужасно, ужасно трудно. Обещавам си да се насиля да го правя. Малко е личното време, но когато го имам – обичам да посрещам приятели вкъщи. Нещата много се промениха, откакто започнах да имам своите хора там, и те повечето са българи. Стоя настрана, обаче, от т.нар българска общност.

Защо?
Много са измислени и не наричат нещата с истинските им имена. Те повечето се представят в съвсем различна светлина, а всъщност всички имат своята дневна работа, с която си плащат наема. И в това няма нищо лошо и срамно. Преуспелите българи в чужбина са рядкост, и големият успех се постига трудно, с много усилия и постоянство. Аз не познавам българин-милионер в Ню Йорк, съжалявам. Но познавам много бармани и сервитьори. И не виждам проблем да са такива, просто е смешно, когато се правим на много важни. Това е много българска черта, която аз не разбирам.

Къде е любовта в цялата тази история?
Много дълго време си мислех, че за да бъда съсредоточена в работата си и да не се отклонявам от пътя, не трябва да се разсейвам с нищо. Днес смятам, че осъзнах една важна истина – за да си по-добър актьор, трябва просто да живееш, да живееш живота си. Само така разбираш много за изкуството. Имам приятел, Стивън, с когото се запознахме в един ресторант, в който и двамата работихме. Той се занимава с фотография. Заедно сме от повече от година, което е абсолютен рекорд. Там е много трудно да създаваш трайни отношения, причините са много, но най-силните са две: предлагането е толкова голямо, че хората трудно се навиват да са само с един човек, и другото: просто нямат време. Така и със Стивън, въпреки че нямах никакво намерение да изграждам връзка, той пребори всичките ми възможни прегради с това, че е добър човек, не е завистлив, не е преднамерен. Стои до мен във всичките ми драматични и комични моменти. Нямам никакви очаквания, нито планове, но за сега съм щастлива.

Ако Ванина те е вдъхновила, запознай се още с Иван Мудов, съвременен артист, концептуалист, провокатор.