Уикенд на морето без теб

Неразумно, но ти си в мен

  • 02.07.2017
  • от В.В.

Уикенда ходих до Поморие. Пътувах с оная група, дето я бяха забранили. Освен че не ми се занимава с автобусите, някак си ме кефи да слушам историите на непознати хора. Този път бях с три момчета, интересното беше, че отиват при жени, които обичат. Колко са малко тези, които все още обичат и си признават? Те пътуваха към любовта, а аз бягах от нея. Всички бяха развълнувани, нямаха търпение да прегърнат любимите си същества, аз нямах търпение да обърна поредната чаша.

Четири часа, които приближават някого към някого и отдалечават друг от другия. Нещо като теорията за относителността ама изкривена от гадната любов и плътската наслада.

Около три през нощта на „не знам кой ром“, червена светлина, силна музика, шумни алкохолици и там всичко, което можеш да си представиш за един бар на плажа... си спомних, че всъщност сутринта се събудих до теб. Обзе ме паника. Цялото ми същество започна да се съпротивлява на безумната емоция, която изпитвам при мисълта за теб. Имаш вкуса на рома, който пия, сладък в началото и после гориш... Събуждаме се заедно от толкова много време и все не ми стигаш да се наситя. Времето е относително понятие. Обърках ли ви, бягам от любовта, пък се събуждам до нея...

И аз съм объркана... като лятна буря оцелях на неговата зима в Сибир... такъв е той... наопаки от всичко... Когато с гръб съм, ме целува, а в лицето ми мълчи...

На фона на гореописаната обстановка, под сламения навес на плажа, си дадох сметка, че не мога да избягам. Разстоянието не е величина, която да ме отдалечи, чувствата ми не са зависими от обстоятелствата. Количеството алкохол не е мерна единица за щастие, каквато беше някога. Бих заменила всички барове по света, за да пия всяка нощ от тебе. Страхувам се, защото днес те имам и си онзи смисъл , който всеки търси. Но е прекалено трудно да обичаш душа, която е безпътна.

Да, в това е цялата драма, че понякога единият обича повече от другия, а в моя случай обичам само аз. Хиляди пъти е трябвало да си тръгна, но се бях застояла. Преглъщала съм думи, които са болели и си забивал в мен до кръв. Жените, другите... и уплашеното ми до смърт сърце ... простих ти всичко... И сега, когато съм далече, с глава от пълна каша и живот тип кофа за боклук, ми се иска да се върна и да изтрия онова първо докосване. Да забравя точно колко меки са устните му, дишайки по врата ми. Да изтръгна пръстите му от съзнанието си, сраснали с кожата ми.

Идва ми да ударя шамар на усмивката, да ослепя очите си и да разбия надеждата си сама, защото знам, че той ще остане...

Защото има и такива мъже, които силно те държат, независимо че по-добре е да те пуснат. Защото има мъже, които не могат да разберат, че ги обичаме, че сме готови да преплуваме, препътуваме, преболедуваме и преживеем всичко само за една нощ, само за един миг. Защото ти имаш всичко, а аз нямам тебе.

Някъде между плажа и хотела успях да набера номера ти. Слънцето изгряваше, вълните се бяха успокоили. Беше красиво...

- Обичам те...
- Пияна си...
- Обичам те...
- Ела си у дома...

Не се прибрах... простих ти, разплаках се в ръцете ти и си отидох.

A слънцето гони всички сенки.