От работа вкъщи, от къщи на работа

Всички си казвахме, че няма да станем един от онези скучни хора

  • 12.04.2017
  • от Даниела Кръстанова

Всички си казвахме, че няма да станем един от онези скучни хора. От работа вкъщи, от къщи на работа. Когато си прекалено млад, рутинното ежедневие ти изглежда като черна прокоба в живота на  „старците”, която никога няма да позволиш да те застигне.

Та ти не си като тях. Ти си забавен, пълен с енергия и с лоши идеи, от които идват най-добрите спомени. После лека-полека лошите идеи се отлагат за почивните дни, а после само за лятото, за отпуската или за дните около рождения ти ден. Точно с наближаването на рождения си ден се замислих колко много неща се променят за една (две, три) години, когато си млад. Тогава животът търпи всякакви трансформации, които понякога се случват прекалено бързо, за да можеш да ги спреш или осъзнаеш.

Все по-често нямаш време. За дни по пижама пред телевизора, за съботна разходка с приятели, да направиш палачинки, да четеш поезия, да я пишеш и да забележиш нещата, които биха те вдъхновили.

Имаш достатъчно пари, приятели, бивши гаджета и места, на които искате да отидете, но почивните дни вече дори не съвпадат.

Отдавна не работим само от 9 до 5, “уикендите” не за всички са събота и неделя, някой винаги става рано, друг ще се забави за срещата и освен че сме на все по-различни вълни, е все по-трудно да се синхронизираме за вечеря в петък, да не говорим за 3-дневна екскурзия някъде наблизо.

Без да искаме, ежедневието ни повлича. Не знам дали ще мисля така и след 10 години, но в момента най-осъзнатият ми страх е от рутината. Ясно ми е, че не може всеки ден да е различен и още по-малко да е пълен купон. Далеч съм от абстрактните идеалистични представи на уличен музикант, който събира пари, за да обикаля с влакове по непознати земи и без багаж и посока покорява женски сърца по пътя си. Примерно.

Обаче ми е още по-ясно, че захапят ли те веднъж безпощадните зъби на веригата от работа –вкъщи, от къщи – на работа, измъкването е зверски трудно. Някак неусетно решаваш, че вече си стар за тези работи, че нещо вече не е за теб, че си взел, видял, усетил слушал, пил, обичал или дишал достатъчно. Че вече имаш нужното. Че всяко допълнително усилие ще струва повече, отколкото  можеш да си позволиш. Че всеки риск е излишно излизане от добре познатата зона на комфорта.

Само че достатъчното за другите, не е задължително да е достатъчно за теб. Нито е задължително да има значение какво ще си кажат хората, ще се запитат ли дали не си прекалено стар за това, прекалено зает, не е ли прекалено високо, твърде безотговорно, късно или далеч? Дали да излизаш от общоприетите норми е незряло безразсъдство или спасителна дързост, решава всеки сам. Правилното за тълпата далеч не е правилно за мен. За теб. За нас. За всичко онова, което може да ни се случи, ако спрем да мислим как ще изглежда отстрани.

И точно страхът от рутината ме накара преди време да си обещая поне веднъж на ден да казвам „да”, на нещо, което от подразбиране бих казала „не”, без да се замисля.

Защото не е за мен. Защото бързам. Защото е нередно, тъпо или другите не правят така. Или аз не правя така. Понякога ставаше въпрос за дреболии. Да опивам новата торта с моркови в ресторанта до нас или да се спра при онези момичета в мола, които всеки път предлагат да накъдрят косата ми с уредите, които продават.

В резултат на това само за последните две седмици пробвах канго джъмбс и тае бо, отидох сама на театрална премиера, направих домашно суши или поне се опитах, озовах се на парти в един от най-алтернативните барове в София, запознах се с един странник в Копривщица, купих си евтина електрикова чанта и излишно скъпи чаши за вино, излязох с приятел, на когото бях сърдита от месеци, и прекалих с виното във възможно най-неподходящата компания.

Някои  хрумвания бяха забавни, други детинско безразсъдни, а трети скъпи или уморителни, но наистина се забавлявах. Да решиш да експериментираш със себе си и сам да се подложиш на малки предизвикателства е неочаквано забавно. И може би за някой е правилният начин да избяга от рутината. За други сигурно е адски тъпо или невъзможно.

Но всеки със сигурност има своя начин да се бори с най-страшната диагноза. От работа – вкъщи, от къщи – на работа.

Без нея не може и много късметлии имат щастието наистина да я обичат. Но в края на деня ни топлят точно спомените, за онези „не”-та, които превръщаме в „да”.

Ако ти е омммръзнало и на теб, прочети за изкуството на дзен мрънкането.