Аз пък отказвам да порасна

Децата искат да са големи като мен. А аз – да съм отново истинска като тях

  • 02.12.2016
  • от Боряна Богданова

Казвали са ми, че на възрастта ми от 26 години вече никак не отивало да се смея толкова шумно в автобуса или на улицата. Не бивало и изобщо да псувам, когато някой ме изблъска нарочно (и дори не се извини) просто защото съм на пътя му, въпреки че има много място, или пъкзащото очевидно е станал с някоя задна своя част напред сутринта. Да се люлея на люлките на детската площадка било възмутително, макар да не вдигам шум и да не преча на децата да си играят и да се люлеят на останалите свободни люлки. Да се радвам на играчките в „Джъмбо“, да прекарвам часове наред там и всеки път да излизам с пълни торби с джунджурии, някои от които знам, че изобщо не ми трябват, било чиста загуба на време и изглеждало доста инфантилно. А да съм облечена по-различно – например цялата в лилаво или пък с шапка панда било проява на лош вкус, а не на собствен стил или израз на силна индивидуалност. И изобщо трябвало да изглеждам и да се държа адекватно и благоприлично на обществени места – като „голям човек”, какъвто се предполага, че вече съм станала.

Ами нека тогава да съм недораслата, свободната и различната, радващата се на малките и забавни неща всеки ден. Така да бъде. Защото отказвам да порасна.

Отказвам да бъда вкарана в рамката на сивото и задушаващо мнение на околните.

На онези хора, които очакват от мен да се държа по определен начин и да следвам дадени правила. На хората, които смятат, че знаят как трябва да изглеждам, какво да правя и как да живея живота си. Живот, който не е техен и който искат да не бъде и мой.

Да, не бива да се държим просташки, да сме груби и несъобразителни и да пречим на останалите да следват своя път. Но редно ли е да сме съвсем еднакви в разнородността си? Толкова ли е лошо да сме различни в еднаквостта си? Не искам да живея като кон с капаци или като робот, следващ неотлъчно своя план 24/7, и най-вече не искам да умра като такъв. Искам да съм спонтанна, истинска и свободна, но с всяка следваща година това става по-трудно и ми се струва все по-нередно и все по-отдалечаващо се от нормата и от това, което е прието, че „трябва” да правим и изобщо да бъдем.

Нали казват, че децата са най-чисти и най-истински? Ами искам да съм като тях – такава, каквато всъщност съм била и преди, но вече не помня. Като децата, които няма да ме съдят за това, как изглеждам и коя съм. Няма да ми говорят за благоприличие и да очакват от мен определено поведение. А и най-многото да се окаже, че обожават същите желирани бонбони като мен.

Децата са невинни, импулсивни и неподправено емоционални. А аз копнея да запазя поне две от тези качества в себе си.

Те искат да пораснат като мен. А аз – да съм малкакатотях. Отново истинска и щастлива. Наистина ли е толкова трудно?

И ако случайно си пораснал, станал си на 20+ и си в криза...