Мръсни танци с безсънието

Нощите режисират психотрилъри с Робърт де Ниро, а дните... каквото си поискаме

  • 04.09.2016
  • от Александра А.

В онзи велик филм Робърт де Ниро не можеше да спи нощем, затова живееше в свят на мръсни тротоари, безкрайно много цигари, проститутки, сводници, пияни красиви жени, пияни заможни мъже, малолетни престъпници... Таксито, джазът и нощта бяха своеобразно спасение в гадния свят. В трезвото утро всичко се изменяше. Хората бяха с чисти лица и щастливо пиеха кафетата си, без сянка на съмнение от черните демони, които ги сграбчват нощем. Защото, когато се появи луната и останем сами в леглото, нищо не е наред и всичко е объркано.

Всяко лято има период от време, в който не мога да заспя нощем. Затварям клепачи малко преди изгрева и цял ден съм бродещ таласъм, който прави опити за радостни моменти. Щастлива и ведра, кафета и бири, смехове и срещи с приятели... но какво по дяволите става през нощта? Тогава винаги нещо не е наред, тогава е проблем, че нямам деца и семейство, дори и да съм на 20. Не ме интересуват чудовищата в гардероба и духовете под леглото. Страх ме е от гадната нощна тревожност. Тогава, когато започвам да се страхувам, че близките ми ще напуснат света. Тогава, когато се срамувам, че не разбирам от история, и си казвам, че трябва да наваксам, но сега е посред нощ. Никое време. Ще оставя това за утре. Нощем мечтите се отдалечават и отиват някъде отвъд звездите. Времето изтича много бързо, едновременно с това изгревът не наближава.

И нито една чаша вино, нито един пакет цигари, купища дискове, филми и книги не могат да върнат хода на живота в релси.

Нощем е време за мръсни танци с пропилените възможности, мъчителна целувка без език със самотата. Всичко недовършено, незапочнато и нереално излиза от скривалището си и пълни стаята с излишно присъствие. „Какво правя с живота си?“ Иска ми се да наметна някое яке върху пижамата, да закача тъмни очила в косите си и да се метна на таксито на Де Ниро. Да слушам радио в колата, да гледам празните хора по празните улици и да съм част от мръсния градски пейзаж. Да имам пистолет под седалката и да знам, че всичко е под контрол. Искам да чакам да дойде онзи огромен дъжд, който ще измие проблемите. Онзи страшен потоп, който ще унищожи излишното и ще нареди пъзела ми, без да има липсващи частици. Без да се чувствам зле.

Нощем всичко е пò.
Смъртта е по-страшна.
Животът е по-кратък.
Грешките са по-сериозни.
Миналото е по-болезнено.
Любовта е по-самотна.
Съществуването е по-безсмислено.
Самотата е по-осезаема.
Луната е по-далечна.
Виното е по-силно.
Димът е по-бавен.
Леглото е по-неудобно.

Все някога обаче идва изгревът.  Тогава всичко е хубаво и светът е енергичен, светъл и смислен. Тогава настъпват вълнения за бъдещите приключения. Кафето танцува с великите идеи. Срещите с приятели са шумни и забавни. Виното е бира. Животът е безкраен и предстои. Миналото е забравено. Бавният джаз го няма. Под леглото и в гардероба има цветя, а по улиците щастливи градски хора. Мечтата за таксито на Де Ниро е заровена някъде. Няма я. Докато небето не се стъмни и всичко не започне да се повтаря.

Е, поне имаме светлата част на деня.

А някои нощи прекарваме на някой покрив, който пази тайни по-добре от всеки друг.