БЯГСТВА НА КЪСИ РАЗСТОЯНИЯ ОТ МИСЪЛТА ЗА НЕГО И ОБРАТНО

100 метра с разбито сърце

  • 18.08.2016
  • от Ралица Арнаудова

Ако няма поглед, в който с удоволствие да се изгубиш, не си щастлив. Ако сутрин не се будиш с мисълта за някого, си половин човек. Ако текстът на песните няма значение за теб, не обичаш достатъчно. Ако вечерите ти са безсънни, обичаш повече, отколкото трябва. Ако щастието ти зависи от някого, не си свободен вече. Чуваш тези неща често, нали? Толкова често, че вече ги смяташ за неоспорима истина.

В един момент имаш простичкото желание да вземеш глътка въздух и да избягаш от клишетата. Тази дъждовна вечер, която сама по себе си е клише, не е ли идеалният момент? Обуваш се и излизаш навън.

Хората не се интересуват от какво бягаш. Дали има причина за това, или си поредната откачена в големия град. Няма никакво значение за тях. Но те гледат с онзи изпълнен с недоумение поглед - ти правиш нещо, което те никога не си биха позволили да направят, освен ако не гонят автобус. Но дори тогава биха се замислили дали да се затичат.

А ти бягаш. Мислиш си, че щом е слънчево – лъчите, отразени от слънчевите очила, под които си се скрила, бият взиращите се по лицето.

Това бягство в един момент е огледало на целия ти живот. Безсмислена надпревара. Проблемите тичат по-бързо от теб.

Поне за малко спираш. Премисляш в моментите, в които от задъханост едва поемаш дъх. Но точно от това се нуждаеш сега. Нещо да спре дъха ти. Да те накара да преосмислиш нещата.

Чувстваш се глупаво, когато думите ти са нажежена стомана, а отвътре нищо не те жегва, защото винаги, когато си живяла, си обичала. Двете винаги са вървели ръка за ръка, а сега сякаш покрай теб минава мигът, хората - всичко, което някога си искала да бъде вечно, но не е. Отива си, избледнява. Мигваш веднъж и е вече отвъд хоризонта, а искаш да го настигнеш, да го върнеш обратно. В безизходицата си прибягваш до неща, които с трезвен ум никога не би извършила, но не можеш да направиш нищо, невидима преграда те спира. Невъзможно е да прекрачиш границата, връщайки се назад - просто така е прието условно. Граници... не можеш да ги оспориш, не ти стиска да ги престъпиш и ги спазваш против волята си.

Дали хората те наблюдават отново? Не можеш да видиш. Може би се взират в земята, така се презастраховат от заслепяване. Я от слънцето, я от някого.

Струваше си всяка грешка, но смяната на деня и нощта те плаши до смърт. Едно денонощие не стига, когато знаеш, че неговото време е ограничено. Сънят не е покой вече. Дори там движението е хаотично.

Всичко се мени толкова бързо. Нещата, които остават перманентно запечатани в съзнанието ти, са спомените, свързващи те с Него. Те не заслужават да бъдат разрушени от ерозията на времето. Трябва им стъклен похлупак, под който те да съществуват вечно в първоначалния си вид. И всеки път, когато ти се иска, да можеш да минеш покрай тях и да им се любуваш.

Понякога се обръщаш към Него и скритите надежди корабокрушират в изстиналите му длани.

Там, където преди огнена страст ви превръщаше в пожар от чувства, сега бе останала единствено едва проблясваща жарава.

Най-тъжно е да гледаш как една любов оставя след себе си пепел. Сега повече от всичко се надяваш сърцето ти да е феникс.

Музиката е друг начин да избягаш. Габи разказва...