ЗАВИНАГИ ДЕБЕЛА

Ставаше въпрос за четири килограма, не повече.

  • 22.03.2016
  • от Белослава Димитрова

Ставаше въпрос за четири килограма, не повече. Гадините се бяха лепнали, два на корема, два – отзад. Все още ме караха да се чувствам дебела. Разбира се, спомням си какво беше, какво преживях, колко много приличах на нещо идеално кръгло и как с адски много усилия започнах да се трансформирам лека-полека.
Но тези четири килца наистина тормозеха срещите ми с огледалото. Ето я - идва закръглената Мария с въглехидратно коремче и дупенце. За да ги елиминирам, преди месец започнах режима на доктор Глад и междувременно си обещах да не доближавам кантара.

Тази сутрин беше време разделно, тържествено се насочих към измервателния уред, захабен от славни и безславни възкачвания. Надявах се на шибано чудо, защото изобщо не усещах да съм олекнала подобаващо. Котката на два пъти ме спъна, а надменният ѝ поглед говореше: „Нищо не се е получило, все такава ще си бъдеш – пухкава и гладна. Понякога ми идваше да изхвърля тази садистична съквартирантка, но пък беше толкова красива, сърце не ми даваше.

Стъпих с едното, после с другото краче и какво да видя – бях ги закръглила точно - 60 килограма. Изкрещях нещо като Алелуя. Заплясках, заритах, пуснах сълза, добре де, разревах се! След като поохладих страстите, се отправих към новия ми тоалет, грижливо прибран в гардероба преди 2 месеца за славните слаби времена. Лилаво тясно костюмче. С едно движение се плъзнах в него. Отпред и отзад – бомба! Нямаше и помен от Мишлена, който бях за едно цяло десетилетие. Ох, аз съм красива млада жена! Нещо в мен добави – и слаба! Второ – Алелуя!

Часовникът показваше точно 9:30, а аз в цялата си лилава прелест, с прическа и гримирана, излязох навън, за да превзема света. Даже котката ми се завъртя около мен, за да ми пожелае успех. С това титанично усещане се отправих към работното си място – застрахователна компания „Спокоен живот“. Беше ми едно такова хвърковато. Имах чувството, че не стъпвам по паважа, а се нося над счупените плочки, лека като перце. Не бяха минали и пет минути, когато получих първото подвикване – „Ало, маце, ела тука!“. Бяха някакви работници от строеж, никога досега не ми бяха обръщали внимание. После продавачът на цветя на спирката до нас протегна ръка към мен с прекрасна лилава фрезия с думите: „Вие сте по-красива и изящна!“ Самочувствието ми се качваше с неясни темпове нагоре. Бях стигнала до репчето близо до офиса ми за традиционната чаша кафе, когато борсукът отвътре изрече: „Днес кафето е от нас, затова, че украсихте деня ни!“

Бях вцепенена, та този продавач по принцип едва отронваше „добър ден“! В офиса всичко вървеше по старому.

Въпреки че аз се надявах колежките да отбележат нещо относно външния ми вид. Беше се настанило гробно мълчание, а женската завист дишаше учестено във врата ми.


Работех си кротко на бюрото, когато шефът ме повика в кабинета си. Почерпи ме с чудесни скъпи бонбони, даже искаше да ми сипе едно уиски. Аз, разбира се, отказах - твърде рано беше. Не разбирах защо ме е повикал, той само сновеше и жестикулираше около мен като някакъв паун, когато изведнъж вцепенено ме погледна и изстреля:

- Мария, чудесна си, не знам как не съм го забелязвал досега! – после сякаш ми се поклони и понечи да ми целуне ръката. Аз инстинктивно я дръпнах.
Не можех да повярвам, че тези думи идват от моя шеф – красивия Георги, умния Георги, неотразимия Георги. С жена бивша Мис България, чиито крака бяха колкото булеварда и три руси дечица като от скандинавски каталог.

Започнах леко да се изпотявам, добре де, потях се като свиня от притеснение и възбуда. Понеже той нямаше какво повече да каже, а вече беше изръсил един милион комплименти, аз го помолих да се върна на работното си място, защото ме чакаха купища застраховки живот за обработване.

- Както решиш, Мария! Ако искаш, разходи съвършеното си тяло по магазините. Получаваш бонус за изминалия месец за добре свършената работа.


Ето това вече беше странно, всички знаехме, че Георги е страшно стиснат шеф. Понеже вече бях придобила увереност, незнайно как за мен самата, казах:
 - Ами, добре. Излизам за обедната почивка.

Движех се със ситни крачици и леки поклащания в горната част на тялото, наляво-надясно. Същинска градска нимфа. Забелязах, че фотографът на People of Sofia ме щракна в най-прекрасния момент, докато оглеждах с любопитство една витрина с бижута. Доближи си до мен и ме попита, защо така си сияя, а аз му отвърнах – Отслабнах най-накрая! Няма ги и последните четири килца. Завъртях се, а той си записа името ми.

Продължих с разходката… След минути телефонът ми прозвъня - беше доктор Глад, както я наричах преди, сега беше просто доктор Спасимирова.
 

- Марийче, искам утре да те поканя На кафе.

- Оо, с удоволствие ще пийна кафенце с вас, докторе.

- Става въпрос за предаването при Гала. Искам да те покажа като най-добър пример за отслабнала дама. И отсега ти предлагам да станеш рекламно лице на дебелариума ми.

- Такава чест, докторе. Но се притеснявам от подобно внимание.

- Няма защо, Мария, очаква те и добра сума, ако се решиш да приемеш.


Разменихме още любезности и се уговорихме за участието в предаването. Започнах леко да се стресирам от случващото се, но реших да поема всички позитиви от новата Мария. Прибрах се в офиса, отворих си машинално фейсбука и видях, че снимката ми с краткото обяснение беше събрала хиляди лайкове, имах покани за приятелство от 58 човека и разни съобщения. Един издател ми предлагаше да напиша книга за процеса на отслабване. Наистина се шашнах. Бях се превърнала в друг вид жена. Снимката ми се разпространяваше лавинообразно, по-бързо дори от онази фотография на секси учителката от първия учебен ден.

Поканите в профила ми растяха, започнаха и открито сексуални предложения. Бях зяпнала синия екран и не можех да повярвам. Шефът ми Георги също ме канеше в месинджър да изляза с него на вечеря. Колежките продължаваха да мълчат. Очаквах след участието си при Гала ситуацията доста да загрубее, щяха сигурно да ми пишат всякакви хора с питания, очаквания и странни реакции. Започнах сериозно да се притеснявам, но следващите няколко дни бяха празници, което идеално ме устройваше.

Имах време да обмисля какво точно ми се случва. Реших да отида на вилата ни в Радомирско.

След работа се отправих към магазина до нас. Трябваше да напазарувам разни неща… Добре де, признавам си, че се надявах да го срещна. Стамен от съседния вход. Познавахме се от деца. Преди четири години Стамен започна да тренира в кварталния фитнес. Той също е бил винаги леко закръглен, по-едричък, както се казва. Затова го чувствах близък и с времето се влюбих в него. Но все нещо не ни достигаше, за да се случи първата ни целувка.

Влязох в бакалията „Мирела“, огледах се, само продавачката Цвети беше там.
 

- Привет, Цвети! Идвам за вечерната доза.

- Пак ли овесени ядки, Миме? – каза тя, без да вдига поглед от судокуто, но когато го направи и ме видя, се чу едно протяжно – УАОУУУУ, леле, Миме, какво е станало с теб, изглеждаш невероятно!

- Ами отслабнах най-накрая с четирите килограма!

- Невероятна си – повтори Цвети, докато ме гледаше втренчено, а в гласа ѝ вече усещах женска злоба. – заслужаваше си значи постоянното гладуване…

- Така се оказва - зачуруликах аз.


Докато се захласвах от вълнение, в магазина се появи Стамен, за да си купи традиционните пресни плодове за смутитата, които пиеше рано сутрин. Усетих погледа му, който сканираше цялото ми тяло, сега и той щеше да ахне. Зачаках реакцията му. Но от Стамен се отрони само едно – „здравейте“. Обърнах се към него, беше притеснен, завря се по щандовете. Усещах, че продължава да ме гледа през светлите пролуки и сякаш с получаването на повече информация, съзнанието му все по-настоятелно отхвърляше възможността да ме целуне.

Откъде знаех ли? Страхът и притеснението бързо се надушват от женската. Аз вече бях друга категория жена, а Стамен се усещаше твърде обикновен, твърде дебел, твърде смотан за преродената Мария.

Нямаше да позволя и този път щастието да ми се изплъзне заради нечии комплекси. Тръгнах към него, пресрещнах го при доматите и чушките и го сграбчих, той се стъписа. Хванах го с две ръце и започнах да го треса:
 

- Стамене, целуни ме, Стамене! Аз съм като теб, харесвам те от 100 години!


Докато му крещях в лицето, видях как лека-полека образът му започва да изчезва в захвата ми. Всичко изсветляваше около мен.

Боже, аз сънувам, всичко това е било сън! Алелуя!

В бялата ми стая се отразяваха първите слънчеви лъчи, а аз бях сигурна, че повече никога няма да спазвам диети.

ВИЖ ОЩЕ STAY TRUE STORIES TYK