Samodiva on Tour: Част втора

Samodiva Society продължава пътя си във втората част от турнето с още повече ритъм, хаос и моменти, които остават извън сцената – преживей го отблизо

След първите сцени, първите пътувания и онова първично усещане за тръгване, турнето започна да придобива собствен пулс

– по-устойчив, но и по-непредвидим. Втората част ни намира вече в движение, в което познатото и хаотичното се преплитат без ясна граница, а времето започва да се измерва по съвсем други ориентири – саундчекове, часове по бензиностанции и кратки мигове на тишина между два града. Това продължение на историята следва Яна отново отвътре – като наблюдател и участник едновременно – в още няколко спирки от маршрута, където умората вече не е изненада, а част от ритъма, а малките случки започват да тежат почти колкото самите концерти. Велико Търново и Бургас се появяват не просто като точки на картата, а като състояния, в които колективът постепенно се учи да съществува заедно в движение. Историята продължава като разгръщане на съвместното преживяване – с още шум, още близост и още опити да се задържи смисълът между всички тези междинни моменти. Изживей турнето отблизо в следващите редове.

ВЕЛИКО ТЪРНОВО

По пътя се спряхме на една малка бензиностанция по средата на нищото, за да се поразтъпчем малко, да си вземем разни неща за хапване и да подишаме свеж въздух. Въздухът обаче беше на друго мнение в онзи момент и явно беше решил да се оттегли. На негово място се носеше една безбожна воня, която като че ли се пропиваше навсякъде – в дрехите ни, в косите ни, в епидермиса – във всичко.

Трийсетте крачки до вратата на бензиностанцията се усетиха като цяла вечност.

Когато влязохме вътре, ни беше нужно кратко време да се освестим от онази смрад. Възмутена, попитах бензинджията на какво се дължи миризмата и той ни разкри, че съвсем наблизо има централа за добив на метан. Недоумявах – как ли издържат на тази миризма целодневно? Бензинджията с лека усмивка повдигна рамене и отвърна, че се свиква. И може би беше прав – когато излязохме навън, ни се стори съвсем малко по-поносимо. Сприятелихме се с две малки кучета пред бензиностанцията.

Прецених, че май ще е най-добре да се прибера обратно в буса, тъй като не успях да се абстрахирам от миризмата. В буса беше останал Стели, полузаспал. От бензиностанцията си бяхме взели кафета и два вида Lotto – с масло и с фъстъци. Георги не беше пробвал, затова настоявах, че е изключително важно да ги опита и да даде оценката си. Прекарахме поне петнайсет минути в изчерпателно обсъждане на силните и слабите страни на двата снакса. С други думи – убивахме време. Пристигнахме във Велико Търново към 17:30.

Тази вечер концертът се очертаваше да започне много по-късно от обичайното – в 23:00.

Тъй като беше събота, собственикът на Club Melon ни беше предупредил, че през уикендите хората обикновено стоят навън до късно и че е препоръчително да започнем тогава. След като хапнахме, се ориентирахме към хотела. Имахме време до нашия ред за чек, съответно с Вяра си стояхме в хотелското апартаментче, което деляхме с Лаура и Желязко. Подът беше много студен. И по-студено стана, когато токът внезапно спря и климатикът се изключи. При тези условия аз и Вяра решихме да се запътим към клуба, та поне да стоим на по-топло. Дори след като ни мина саундчекът, имахме още два часа за размотаване. Поразгледах мърча на slicr (който беше дело на Ян) и се влюбих в едни дънки, които, като ги обух, направо ми се сраснаха с краката – не ми се искаше да ги свалям изобщо. Ян ми ги пусна на приятелска отстъпка и с дънките заживяхме щастливо до края на дните си. Вяра си хареса едно поло, изпробва го, тихичко го обяви за свое, след което се запътихме към хотела, за да се разпяваме.

За наше щастие в апартаментчето вече имаше ток. Направихме си джинджифилов чай и неусетно започнахме да си споделяме. Така бяхме потънали в разговора си, че разпяването не се яви като необходимост. Дори и само като си говорехме, гласовете и мислите ни се преплитаха в едно прекрасно и съкровено съзвучие. По някое време обаче ни прекъсна нечие ожесточено тряскане по стената от съседния апартамент. Вяра заблъска по стената в отговор, а аз изкрещях на оня оттатък да внимава, че ще дойда. Стана 22:45 – времето пак ни беше догонило. Набързо си намацахме клепачите с импровизиран грим пред огледалото до вратата на банята и се запътихме към клуба.

Разпяването ни се осъществи, докато вървяхме натам. 

Много неща ни изненадаха за Търново предвид това, че бяхме отишли там без абсолютно никакви очаквания. Сцената в Club Melon беше мъничка, но по изключително уютен начин – имаше нещо сплотяващо в това да свирим толкова близо едни до други. Останах с много добри впечатления и от озвучаването. Имаше всякакви хора в клуба, включително и такива, които изглежда за пръв път се сблъскваха с такава музика. Георги ми спомена, че някои са си мислели, че днес ще се състои концерт на човек на име „Самодива“. Също така бяха дошли и доста младежи, които изглеждаха сякаш бързо бихме се сприятелили.

Докато бях на сцената, забелязах, че публиката с внимание следеше случващото се и показваха отношение към това, което правим. Това определено ми позволи да се отпусна и да се отдам изцяло на онзи момент. Да се заявя – това съм аз и ви се разкривам въпреки съвсем реалната възможност да не ме разберете. Но дори и някой да не е разбрал какво сме се опитвали да кажем тази вечер, можеше да се долови добронамерено любопитство.

Стори ми се, че в Търново хората бяха най-реактивни и вдигаха най-много шум,

когато трябваше. Смятам, че публиката също остана много приятно изненадана от всички нас. След концерта много хора дойдоха да си поприказваме. Имам спомен, че поне трима – едно момиче, по-възрастен мъж и един младеж – споделиха, че весоко са оценили този концерт, тъй като си нямат такава музика там. Което ме накара да се замисля колко е важно сцената да не е концентрирана само в трите най-големи града в България. Тази вечер беше от особено голямо значение за мен и се надявам в бъдеще да продължим да се връщаме в Търново. 

По-късно през вечерта правихме опити да утешим съкрушения Тедо, който твърдеше, че е срещнал любовта на живота си на този концерт, която впоследствие се оказа, че си има приятел. 

„Не можеш да загубиш нещо, което никога не си имал“ – някой отсече цинично.

Сприятелихме се с едно куче, което действително се прибра с нас до хотела. „Хотелът“ представляваше двуетажна сграда и всички апартаментчета бяха наредени едно до друго. На втория етаж се качвахме по външни стълби. Апартаментчетата на горния етаж споделяха един дълъг балкон. Кучето постоя на балкона с нас известно време и в един момент се изпари в нищото. Пуф – сякаш никога не го е имало. Така се стекоха обстоятелствата, че си спретнахме купон точно пред стаята на Любо, на когото му бяха паднали батериите и не му беше до нищо друго освен до сън в онзи момент. Мисля, че се бяхме струпали поне дванайсет човека пред стаята му, което ще рече, че почти всички бяхме там. Не беше особено очарован от случващото се. 

На сутринта Желязко, или както вече бяхме започнали да го наричаме – Класния, нареди на мен и Вяра да събудим останалите. По погрешка почуках на вратата на непознат. Човекът ми отвори, изгледа ме с един смъртоносен поглед, който ме улучи право в усещането ми за срам. Извиних се и той затвори, без да каже нищо. Като се замисля само какъв шум вдигахме в 4:00… За съжаление човека, който трябваше да ни отвори клуба, за да си вземем техниката и да я натоварим, го нямаше.

Съответно се позабавихме с тръгването. 

Макар да си бяхме обещали, че няма да правим спирки по пътя, за да стигнем възможно най-бързо в Бургас, все пак си позволихме да спрем на една бензиностанция, до която имаше „Макдоналдс“. Аз, Антон и Георги прекарахме известно време в стоене пред дистопичните табла за поръчки. Антон беше доста по-решителен в сравнение с мен и Георги. За мен това беше огромно събитие, тъй като последно в „Макдоналдс“ съм яла най-вероятно, когато съм била на 8 или 9. С Георги прегледахме менюто сигурно три пъти, докато не си избрах един обикновен чийзбургер със средни картофки. Картофките си бяха както винаги са си били – жълти, солени и вкусни по такъв начин, че направо ти става гузно. От бургера останах доста разочарована. Изобщо не беше като онзи в детския ми спомен. Сякаш всички „пасажери на буса“ бяхме в някакво кататонично състояние през по-голямата част от пътя. Макар и да слушахме Death Grips, се усещаше сякаш бусът е потънал в тишина. Като че ли спах с отворени очи, докато клепачите ми не натежаха окончателно и не се унесох най-накрая. И дрямката ми скоро беше прекъсната от пристигането ни в Бургас. 

БУРГАС

Желязко спря буса до Модерен театър. Беше хладно, мъгливо и пусто. Нямаше жива душа на главната. Програмата вече беше ясна до болка – както Антон я беше нарекъл – „олелия от товарене, разтоварване и саундчекове“. Преди да дойде нашият ред за саундчек, Марти закара мен, Любо, Желязко и Лаура до апартамента на техните, където щяхме да спим тази вечер. Оставихме си багажите и на мен, Лаура и Желязко ни се удаде възможност да се изкъпем набързо. После си хванахме такси наобратно към венюто. Докато ни е нямало, Вяра ни каза, че саундчекът си е вървял нормално,

дремуцали са по диваните и само е тракало свърхпластмасовото скейтбордче на Никежи,

купено за 4 евро от магазин за „баламосващи боклучки“ (както тя го нарече). Умората определено беше започнала да надделява, което до известна степен се отрази и на представянето ни. Модерен театър ми се струваше толкова сюрреалистичен в онзи момент. Не бях стъпвала на такова място преди. Залата ми приличаше на нещо средно между нощен клуб, читалище и театър. По стените имаше нарисувани ложи с танцуващи хора. Изглеждаше ми сякаш играят латиноамерикански танци. Чувствах се като в балканизиран вариант на някой дейвидлинчовски филм.

Когато стана време да отваряме вратите обаче, атмосферата много рязко се оживи. Имаше доста младежи отпред. За миг умората отстъпи и се развълнувах. За разлика от мъничката сцена във Велико Търново тази ми се стори прекалено голяма. Долавяше се някаква неловкост в начина, по който се бяхме позиционирали на тази огромна сцена. Вяра ми каза, че ѝ е станало много смешно и сладко, понеже ѝ се е сторило,

че всички сме застанали като дечица на рецитал, които просто трябва да излязат и да си кажат стихчето.

Дори и да бях направила доста грешки при изпълнението си, след нашия сет Никола ме окуражи и ми каза, че се е получило много яко. Употребявайки израза „много яко“, се досетих за един дядо, който дойде при мен да си говорим преди сета на slicr. Вероятно ми го каза петнайсет пъти: „Много яко! Много яко. Мноого яко… Следващия петък съм тук. Тук ще бъда“ – заяви гръмко и тропна с крак може би за да придаде още повече тежест на думите си.

Предвид това, че бяхме постоянно заобиколени от хора в последните няколко дни, в някакъв момент започна да се усеща нуждата да останем насаме със себе си за малко. Затова, когато на някого му се прищяваше да се изолира, просто се качваше на горния етаж в залата, където беше съвсем празно. По време на сета на scarlet седнах на едно от диванчетата на горния етаж. Никола също беше там, но се беше разположил на една седалка най-отпред. В някакъв момент се преместих до него и потънах в музиката.

Макар и да нямах силите да се помръдна в онзи момент, всъщност преливах от ентусиазъм.

От време на време Никола святкаше с фенерчето на телефона си, надявайки се Стели да го види, и направо по детски си се спуквахме от смях. След концерта се наложи почти веднага да натоварим техниката. Някой непознат в залата явно търсеше Ян, понеже попита за момчето, което свири на телевизори. Като приключихме с цялото носене и игри на тетрис в багажниците на превозните средства, се запътихме пеш към репетиционната на scarlet, за да си отпразнуваме завършека на турнето. Сравнително бързо стигнахме до ЕлКабел. Вече съвсем зомбирана, установих, че не съм в кондиция да остана задълго. Марти ми предложи да взема ключовете за апартамента му и ми даде телефона си, тъй като моят беше без батерия. Лаура ми повика такси. Когато стигнах, почти моментално се преоблякох и се проснах на леглото в една от стаите. Писах на Любо, за да дам сигнал, че всичко е точно. Само не бях сигурна как ще се приберат останалите после, при положение че нямаха ключове…

Вяра сподели, че това ѝ е била най-любимата вечер от цялото турне. Докато съм спала, останалите са си купонясвали в репетиционната. Шляли се на покрива на сградата, свирили всякакви песни там. Гледката била страхотна – мъглата обвивала светлините на града като тънка мембрана. По едно време Никола, Вяра и Никежи отишли до бензиностанцията, за да си вземат разни неща. По-късно Вяра и Никежи се качили на багера на строежа пред сградата. На снимките, които видях впоследствие, ми напомниха на културисти, покорили някой много висок връх.

Този ден за нея е бил някак си променящ.

Чувствала се спокойна и освободена. Тези чувства останали с нея дни след турнето. Междувременно Марти ми се беше обадил на собствения си телефон от този на Никола, но не ме чуваше и ме беше помолил да дам знак, че съм жива и че не са ме отвлекли. После той и Ян се опитваха да ме навигират с гласови съобщения в Инстаграм, през профила на Никола, как да процедираме с отключването, когато стигнат до блока. Сякаш двамата дебатираха помежду си дали да оставя ключа под някой камък, или направо да сляза до долу, като стигнат. Предложих им просто да ми се обадят и да им пусна домофона.

Към 6:00 Вяра, Никола, Любо Марти и Марин са тръгнали да се прибират пеш. Към 6:40 Любо ми звънна и се събудих. Моментално станах и им пуснах домофона. Отключих и легнах обратно в леглото. По някое време помня, че някой в тъмното ми каза:

„Яна, извинявай, амаа… ще трябва да легна“.

На сутринта разбрах, че това е бил Марти. Момчетата през цялото време се притеснявали да не ме събудят и направо са ходели на пръсти, когато е трябвало да вземат чаршафи и одеяла от шкафа в моята стая. Не помня нищо от това. Наспах се страхотно. В апартамента на Марти явно се бяхме събрали доста хора. В хола на Г-образния диван са спали Любо, Никежи, Тедо и Желязко. На двойното легло в другата стая – Лаура и Ян. Вяра и Никола са спали в едно таванско помещение в блока на Марин и са заспали към 7 и нещо. Момчетата от scarlet на сутринта трябваше да са на училище.

Събудих се към 11:00. Не след дълго Желязко дойде и ми каза, че ще е добра идея да започнем да си стягаме багажите, за да успеем да тръгнем по-рано. Казах му, че съвсем скоро ще бъда готова. Спящият Марти добави решително: „И аз“. „Ти най-вече“ – му отвърнах… Марти спа почти цял ден. Наобратно в буса пътувахме аз, Георги, Вяра, Никола, Тедо и Желязко.

Като стигнахме в София, валеше и имаше голямо задръстване.

Оставихме Тедо по пътя. Разтоварихме техниката и я качихме до репетиционната на slicr в „Балкантон“. Желязко се запъти към летището, за да остави буса там. Георги поръча такси и ни оставиха двете с Вяра на метростанция „Сердика“. Спомних си как вечерта преди турнето пак бяхме там, тъкмо след репетиция в „Балкантон“. Тротоарът над подлеза беше покрит със сняг и рисувахме с краката си огромни човечета. И както дни по-рано се опитвахме да се правим на живи пергели и да чертаем окръжности в снега за главите на човечетата, така и в онзи момент завършихме кръга на нашето турне. Прибрах се и довърших курсовата си работа.

Samodiva on Tour: Част първа

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.