ДА БЪДЕШ ИЛИ ДА НЕ БЪДЕШ...РОДИТЕЛ?

Задължително ли трябва да станем родители или има и друг път, по който можем да поемем?

  • 07.07.2015
  • от Ели Цонова

В живота идва момент когато си завършил университета (било то и семестриално), не мразиш напълно работата си, горе-долу си си стъпил финансово на краката и привидно няма от какво да се оплачеш чак толкова. Успоредно с това приятелите ти започват да се задомяват и да си правят деца, а родителите ти все по-честичко пускат по някой друг коментар, свързан с нетърпението им да дундуркат внуче.

„Време ти е вече“ ще се превърне в една от онези фрази, които ще ти влияят както червеният цвят на бик. Според баща ми на мен все ми е време откакто станах на 20.

Родителите виждат цифри, аз също. Тези, които аз виждам, не са години, а месечни разходи.

За мен е абсолютно необяснимо как в днешно време едно средностатистичеко семейство успява да осигури на детето си материален комфорт, перспективно бъдеще и сигурен дом като същевременно има достатъчно средства да ходи на почивки, да поддържа кола и да си позволява каквото и да било удоволствие.

И тогава осъзнах, че такъв филм няма. Винаги едното ще е за сметка на другото. Успешната кариера предполага отсъствие от дома, а фултайм грижата за детето автоматично изключва възможността да се концентрираш върху работата си.

Майка ми се е върнала в офиса само половин година след раждането, което допринесе за това да стана страхотна комбина с баба, която ме гледаше през деня. Не казвам, че това е лош вариант, но ежедневието ни предлолага именно такава схема, като в повечето случаи не е баба, а бавачка. Другите варианти са да работиш като богата съпруга, да движиш частен бизнес или просто да се примириш с ролята си на домакиня. Или има още един?

Напоследък все по-често си задавам въпроса „Наистина ли трябва да раждаме?“.

Не ме разбирайте погрешно, не съм против естествения прираст на населението, нека има любов и деца, но идеята да се създаде нов живот, само защото това се очаква от нас, някак не ми допада особено.

Не става дума за еманципация, а за простичкото осъзнаване, че не винаги нещо трябва да се случи, само защото „така трябва“. Не мисля, че всеки е годен за родител, а когато такъв човек има дете, то, за добро или лошо, неминуемо е обречено да стане негово копие. Това се усеща в следващите поколения, които все по-рядко блестят с ценности за сметка на нови технологични дрънкулки.

Общественият натиск обаче предначертава пътя на голяма част от населението. Обстоятелствата нямат значение.

Същият този натиск се опитваше да ни внуши, че не трябва да правим секс преди брака, че не е редно да живеем на семейни начала без писмено узаконяване, както и че не е окей да се развеждаме, само защото бракът не върви.

Дали да имаш, или да нямаш дете е въпрос на личен избор. В повечето случаи. Не си по-малко жена, ако решиш, че не си готова да посветиш живота си на друго същество. Нито пък си лош човек, защото смяташ, че животът ти е пълноценен и без дете в него. Някои от нас все още са със съзнанието на деца, затова е и трудно да си представим да минем от страната на онези, които винаги знаят най-добре. В крайна сметка всеки сам трябва да прецени дали иска да става родител или не. Важното е да не се случи, защото другият вариант не би бил приемлив.

Осъзнаем ли това, нещата стават значително по-прости. На това ни учи и текстът на Александър Любенов за сложната простота на живота