ИСТОРИЯ ЗА ПОКРИВ И ЕДИН УЧИТЕЛ
Лудите, лудите, те да са живи!
Генади тъкмо ме беше зарязал след 10 години връзка и 7 години обитаване на един общ апартамент. През цялото време се съобразявах с всичките му вещи, финтифлюшки, дребни ужасни предмети, тонове книги. Бях му отделила по-голямата част от всичкото ни пространство тук. И ето че той се изнесе за един ден, след като ми каза, че бил влюбен в друга. Абсурд, влюбен – това не го вярвам! Този човек не беше способен на подобни чувства. Просто му беше писнало от мен или си беше намерил по-широко място. Седях си срещу голите стени и се радвах на белотата им. Липсващите етажерки бяха опаковали чистото ми и хубаво време преди Генади. Тъкмо си отпивах от уискито, което вече нямаше кой да обърка и да му сложи лед, когато видях влагата. Една тънка вадичка се стече лежерно по стената и светлото ми бъдеще. Таванът беше протекъл…
В сградата живееха само пенсионери, аз бях единствената с все още някаква двигателна култура и средства. Точно когато безделникът Генади ме напусна, се случваше тази гадост. Нищо, щях да докажа колко всъщност съм еманципирана. Порових се из нета и намерих фирма, номер и цени.
На събранието във входа петте бабички кимаха и одобряваха всяка моя дума, но и любезно обясняваха, че освен с наглеждане на хората, с нищо друго не могат да помогнат. Казах си – и това е полезно.
Тези малки наблюдателници все пак седят по цял ден на шпионките или на прозорчетата. Докато аз съм на работа, те ще контролират, ако става нещо нередно.
На втория ден се прибирах към вкъщи с дебел стек сьомга, салата и хубаво вино. Знаех какво ще гледам и как ще си приготвя вечерята. Всичко беше под контрол. Паркирах колата зад кооперацията и стъпвайки в тъмното, едва не се пребих заради една керемида. Е, случват се такива неща, момчетата нещо са изпуснали. Но изведнъж се чу второ хрус, светнах с телефона, целият двор беше в керемидите ни. Вената по средата на челото ми започна усилено да пулсира.
Изтекоха 5 месеца в различни експерименти – финансови, строителни, емоционални. Следваше последният ми коз срещу напълно разрушения таван, цъканията на бабите и моята разнищена нервна система. Много елитна строителна бригада, силно препоръчани от приятелката ми по чашка Надето. Техният бригадир, който се представи като млад строителен предприемач от Самоков – Петър Димитров, ме помоли за капарото, веднага след като се запознахме. Извадих последните си спестявания, плюс заем, който взех от Генади. Вече бях искала пари от всички останали, на които можех да разчитам. Та си направих експеримент да помоля Генади. Той взе, че даде. Каза ми – на сама жена може ли да се откаже. В този момент съжалих, че някога съм го познавала. Подадох плика на Димитров с трепереща ръка и една молитва наум.
Седмиците минаваха, течеше усилен труд. Момчета се качваха на тавана всяка сутрин, точно в 8. Носеха се безшевни улуци, чисто нови керемиди, греди. Бабите ми докладваха, че така било през целия ден.
Наистина след обещания срок се качих горе със строителното гуру от Самоков, огледах – нямаше светли пролуки, изглеждаше нормално. Трябваше да отпусна стиснатите зъби и да покажа най-широката си усмивка.
– Господин Димитров…
– Пешо, моля ти се, по-народно да го караме!
– Да, Пешо, много се извинявам, но в момента не разполагам с втората част от сумата, обаче още утре съм уредила всичко и ще ти платя, знаеш имаме договор. Просто адски много ми се събра и нямам възможност в момента…
Пешо не беше вече толкова доволен. Този път той сви устни и процеди:
– Ама, нали утре ще платиш.
– Да, да, още утре…
Вечерта започна с леко покапване, после дъждът се усили. Това беше една добра проверка. Всичко изглеждаше толкова стабилно. Бях се поомаяла от бутилката вино, когато върху оголеното ми чело се стовари едра дъждовна капка, имах чувството, че наистина ми проби черепа.
На следващия ден Пешко се появи в уреченото време, чаках го пред нашия вход на кооперацията. Бях си подготвила реч, но в момента, в който ми протегна ръка, аз започнах да крещя с цяло гърло, нещо се беше пречупило в мен. Безсилието се превърна във въртоп от обиди и агресия.
Пешо се пулеше срещу мен и се чудеше дали да не набере 112. След малко на прозорците, накацаха бабите и започнаха отново да цъкат с език, а други направо да се кръстят. Госпожа Стаматова се провикна, че на тавана открила бутилки, пълни с урина. Не знаела от коя бригада са, но някой трябвало да поеме отговорност.
Започна да ми причернява. Видях се даже отстрани как махам ръце и през няколко секунди едри плюнки излитат от устата ми.
Когато от осмия етаж на терасата се появи старият учител по философия Дмитри Пухлев, който страдаше от деменция, гласът му прокънтя над нас.
– О вий, прекрачващи тоз праг, помнете – надежда всяка тука оставете!
Обърнахме се към тежката фигура на Пухлев. Бабите извиха също вратове към него. Стори ми се, че отнякъде чух и крясък на птица. После той най-спокойно си влезе вкъщи.
Лицето на Пешко – тип гумена играчка – се разтегна в усмивка и каза:
– Дам, това са мъжки неща, бе, Танче! Няма да плащаш втората вноска, ще оправим покривчето, не се притеснявай, дай ще те черпя едно… Петък вечер е! Пък и горе имате страхотна нафтова печка. Ако дадеш, утре с момчетата ще я свалим по стълбите. Ще ми свърши чудесна работа на село…
И това се случи също. Успяха да я свалят от моя етаж, но на следващия я изпуснаха.
Вече втори ден с бабите мием стълбите от лепкавата черна течност. А аз съм решена тази вечер да почукам на вратата на апартамент 16.
редакторите
