Пътуване във времето до Оборище и обратно

Този месец GO GUIDE оставя картата в ръцете на Лидия Шишманова и тръгва на разходка из квартала около Докторския паметник

Чували сте за салоните на Мадам дьо Стал и Жорж Санд във Франция.

А за този на руската княгиня Зинаида Волконска? Надявам се да сте. Защото именно те ме накараха някога да си задам един въпрос: защо София да няма свое подобно място? Исках да създам дом, в който българските интелектуалци да се срещат така, както се срещат идеите – свободно, шумно и понякога до късно вечер. Затова ви каня първо у дома. Оставете палтото си тук, в антрето на нашата къща на ул. „Шипка“ 11. Минете покрай стария грамофон в ъгъла, от който звучи валс. Заобиколете тъмния комод до стената, на който са подредени купчини списания, и се настанете до останалите гости. До Иван Вазов. До Алеко Константинов. Някъде наблизо вече разговарят Иван Радославов и Михаил Арнаудов. Малко по-късно ще дойдат музиканти, актьори, преподаватели от университета. Така започват много от вечерите в този дом.

Аз съм Лидия Шишманова – съпругата на професор Иван Шишманов, учен, литературовед и един от хората, които помагат на младата българска държава да изгради своя културен живот. И ако вече сте тук, значи е време да излезем навън – в Оборище от началото на XX век. Ще ви покажа квартала около Докторския паметник –

онзи тих софийски свят, в който се преплитат къщи на индустриалци, домове на професори,

градини с редки дървета. Тръгваме направо от моята улица – „Шипка“. На номер 22 е кооперацията на художника Иван Мърквичка – чешкият творец, който остава завинаги свързан с българското изкуство. Малко по-надолу, на кръстовището с „Васил Априлов“, ще видите една от най-красивите къщи в района – дома на архитекта Георги Фингов. Забележете женското лице върху фасадата. Дело е на скулптора Андрей Николов.

Недалеч е и домът на Ботеви на ул. „Шипка“ 23, където Иванка Ботева прекарва последните години от живота си. Да ви кажа ли нещо странно? Само да не ме помислите за луда… Когато докоснах ръката ви преди малко, за миг сякаш погледнах напред във времето. Видях как в една от стаите на същата тази къща някой пише статия на тема „Изгубената България“.

Може би вие?

Доскоро тук е била редакцията на списание L’Europeo, нали? Понякога шумът от наздравиците в редакцията и смеховете от двора или от терасата под старата глициния сякаш отекваха назад във времето. Но да продължим нататък…

Само след няколко крачки стигаме до сърцето на квартала. Малкият парк, сгушен между „Шипка“, „Сан Стефано“, „Оборище“ и „Кракра“. Тъкмо той е причината много хора да наричат района просто „квартал Докторски паметник“. В центъра на градината стои монументът в памет на медиците и санитарите, загинали в Руско-турската война – повече от петстотин души, дали живота си по време на Освобождението.

Градината обаче пази и друга история.

Някога тук е била университетската ботаническа градина на Софийския университет. Затова и до днес между алеите растат толкова различни дървесни видове – някои от тях редки за града. Вижте тази вековна диворастяща топола! Ами този блатен кипарис…

Още в края на XIX век около тази градина започват да се заселват някои от най-известните софиянци – министри, професори, дипломати и индустриалци. Така де, все пак всеки голям град има такъв квартал – в Лондон това са Кенсингтън и Челси, в Париж Маре или Шестнадесети район. В София тази роля постепенно поема именно Оборище.

Ако тръгнем по „Кракра“, историята буквално се реди от двете страни на улицата.

На номер 21 е живял Андрей Ляпчев – един от най известните български министър-председатели. Срещу него е домът на Богдан Филов – също сред най-разпознаваемите политически фигури в българската история.

Но коя е най-известната къща в квартала? Елате с мен. Поемаме по „Сан Стефано“, сякаш водени от сладката, упойваща миризма на пресни ягоди…Там ни чака една от най-известните софийски къщи – тази на номер 6, известна като Къщата с ягодите. Хубава е, нали? Димитър Иванов я построи за съпругата си Надежда Станкович. Ако имате късмет да си е вкъщи, ще я видите – красива и много обичана жена! Архитектът Георги Кунев я проектира в стил сецесион – с кула, тераси и изящни орнаменти, напомнящи изящната архитектура на женското тяло.

В двора преди време Надежда взе че засади ягоди.

Малка градина, която през май ухае толкова силно, че набързо даде име на къщата. Знам какво ще ми кажете. Че след 1944 г. домът ще бъде национализиран и семейството ще изгуби къщата си. Колко жалко… Утешава ме само едно – че в бъдещето ще се появи дружество на име SiteGround и ще реши да я реставрира. Не ме питайте какво точно е тази „компания“, както я наричате. „Уеб хостинг“ и „инфраструктура за сайтове“ ми звучат като някаква телеграфна станция на бъдещето, в която хората разговарят помежду си чрез светещи кутии.

Между другото, малко се поуморих. Да седнем на по бира в известната бирария „Дълбок зимник“ към пивоварната на братя Прошек? Добре че Георги и Богдан, двамата чехи, които пристигат в София веднага след Освобождението, вдигнаха фабриката. В началото бирата се доставяше с бурета, но наскоро между фабриката и заведението прокараха подземен тръбопровод за прясното пиво.

По улиците на Оборище, точно като тръбопровод, се вият и още истории.

Да се отбием на „Кракра“ 8, в дома на Николай Павлович – един от първите светски български художници. Заповядайте в ателието му: високи прозорци, светлина, която пада върху стативите, платна подпрени по стените и мирис на ленено масло и терпентин. Четки, оставени в буркани, скици на фигури и исторически сцени. Ще ви дойде ли много след бирата чаша тежко българско червено вино – така художниците разговарят за изкуство, докато боите още съхнат по платното…

След такива ателиета, разговори за изкуство и чаши вино едва ли ще ви учуди, че именно тук се усеща и най-силно дипломатическото присъствие на града. По улици като „Оборище“, „Шипка“, „Велико Търново“, „Сан Стефано“ и „Кракра“ се редят представителни къщи, днес превърнати в посолства. Построени в началото на миналия век за индустриалци, банкери и политици,

те носят елегантния почерк на европейската архитектура – от сецесион до неокласицизъм.

След 1989 г. много от тях са реституирани, но и днес запазват онази тиха представителност, която стои естествено на мястото си. А после идва вашето време… И то не стои лошо на Оборище.

В долния край на улица „Оборище“, близо до реката, има поне няколко фурни за фокачи и кулинарни магазини. Брънч с яйца Бенедикт? Веган баничка? В моето време най-модерното беше добрият разговор и чаша вино.

Но признавам – това бъдеще на Оборище изглежда доста апетитно.

Млади родители бутат колички покрай стари фасади. Хора с лаптопи работят в кафенета, в които някога сигурно са се водили съвсем други разговори. По витрините има „дизайн“, по масите има натурален хляб, а по улиците – онова рядко усещане, че градът още може да бъде човечен. Оборище не се е отказало от себе си. Да, тук също има ново строителство, нови навици, нови ритми. Но кварталът още пази гръбнак. И затова е толкова любим. Не защото е лъскав. А защото има вътрешна светлина. От онези места е, които не ти вземат въздуха, а ти го връщат.

Пътуване във времето до стария Лозенец и обратно

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.