От Танзания до Гърция по вода

Пътепис на един мечтател

  • 30.03.2019
  • от Стефан Раев

Когато става дума за плаване от Танзания до Гърция през Червено море, трябва поне да опиташ да опишеш това изживяване. Този текст е за всеки, който се чуди готов ли е за такова приключение или не, дали то да е сега или после и си казва вечните "ами, "ако" и прочие.

Планираният ми маршрут беше през нос Добра Надежда чак до Карибите.

Чудех се достатъчно дълго има ли смисъл, за да разбера, че смисъл в мечтите винаги има. 

Затова потеглих, но преди това реших да се подготвя.

Когато става дума за плаване,  няма как да не говорим за техника. Реших, че липсата на AIS и радар няма да ме спре да следвам мечтите си. Затова си подсигурих перфектна сателитна връзка чрез Iridium Go и прогнози с PredictWind, като и двете свършиха перфектна работа.

Предстоеше ми плаване през африкански и арабски държави, в които беше възможно да има пиратство, и се запасих с много части и консумативи за двигателите. Качеството на дизела по пътя беше толкова лошо, че когато чистих резервоарите след плаването, помислих, че пришълецът е минал през лодката и е оставил потомство. Бях се погрижил във всеки възможен порт по пътя да имам агент за помощ с "бумагите" и това всъщност се оказа една от най-успешните точки от подготовката. В държави като Йемен, Судан и дори Египет за сто долара си спестяваш три дена "ходене по мъките" по този начин.

Да, за възможните неприятности бях подготвен, но за красотите по време на плаването ни – не... Лодката сякаш се носеше в разтопено сребро (а всъщност това във водата беше  планктон),

пред нас плуваше огромен син кит,  имаше жълтопери туни, огромни стада делфини, на които така и не се уморих да се радвам като малко дете...

Етапът от Занзибар до Сокотра мина както очаквах – хиляда мили покрай крайбрежието на Сомалия, ремонти, риболов, една акула, която изяде уловената риба, оплитане на рибарски мрежи и въжета, последвалото гмуркане и рязане на тези въжета с нож... За самотно не знам, но плаването никак не е скучно занимание.

Стигнах до Сокотра, а там не мисля, че е стъпвал български ветроходец (и това е малката ми гордост). Сокотра е раят на земята – островът си стои по средата на морето и напълно те оставя без дъх.

Огромно количество растения, виреещи само на това място, и впечатляващо добри и честни хора (които отскоро имат електричество и топла вода... по няколко часа на ден).

Етапът от Сокотра до Джибути пък си беше едно безкрайно и уморително взиране в хоризонта за съмнителни скифове с черни нинджи на борда. Въпреки че съм чувал, че не се вади оръжие, ако не си готов да го използваш, реших да се подготвя и за втория вариант. Но както предполагате – не ме превзеха. Стигнах Джибути, а от това място не останах с приятни впечатления.

Предстоеше най-опасният участък – проливът Баб ел Нааб, който е толкова тесен, че и сомалийските, и йеменските пирати, общо взето, те виждат от брега. От друга страна този пролив е последното място, където искаш да щурмуваш. Оказах се прав – не видях нито един пират и се впуснах в Червено море.

Етапът Джибути – Порт Суакин мина при променливи условия за плаване и пълна катастрофа откъм риболов. За Судан бях чел ужасяващи неща и очаквах да ни накълцат на парчета. Хората обаче бяха изключително дружелюбни и готови да помогнат с каквото могат.

Бях убеден, че Червено море ще бъде най-тежкият етап. И да, оказах се прав. Хилядите мили от Суакин до Суец ги взех за един месец. Непрекъснат насрещен вятър и бурно, бууурно море.

При такива условия и мизерни преходи единственото ти оръжие е търпението.

Плаването в Червено море далеч не беше в най-добрия период от годината за излизане в открити води, но все пак се добрах до Хургада и тогава сякаш отново се докоснах до рая – марини, молове, храна, бира, кайтспотове... Най-накрая се почувствах у дома. След това ми остана да мина Суецкия канал. От навигационна гледна точка каналът не е нищо особено и е лесен за преплаване (като изключим първоначалния стрес от минаването на гигантски контейнеровоз на метри от теб). Много по-рисковано беше излизането в Средиземно море през Порт Саид – огромно количество кораби във всички посоки през нощта, и то без AIS и радар. Някак успях да се провра и оттам.

Преди излизането от канала имах сериозна дилема дали да тръгвам изобщо, защото цялото Средиземно море от Тарифа до Крит и половината Егейско беше адът на земята – страшни насрещни ветрове, дъждове и ниски температури. Само по маршрута до Родос имах малък късмет – три дни слънце и малко вятър.

В крайна сметка разбрах, че най-голямото предателство е да предадеш себе си и мечтите си и да се откажеш, търсейки извинения. Затова аз реших да не разочаровам сърцето си и да го последвам. Ветроходството, особено океанското, е опасен спорт и ако не си готов да приемеш факта, че може и да не се върнеш на брега, по-добре не тръгвай. Хоризонтът е безкраен и ни зове! Ахой и всички на палуба!

Превключи програмата, мини на следващата страница

5 супер яки дестинации за лято 2019

За останалите тайни на града последвай Instagram профила ни и спечели колекция класни български вина