Липсваш ми, татко

Любов, по-силна от всичко

  • 26.05.2017
  • от Теа Денолюбова

Средата на септември, краят на поредно синьо лято, дълго, безгрижно, наше, далечно, пред мен стои малко русо четиригодишно момиче с капитанска шапка, яде сладолед, присвива очи и разпалено обяснява как никога няма да отиде на дискотека, но ще обикаля ресторанти и барове по цяла вечер, самичка ли ще обикаляш, няма ли да те е страх, о, не, с гаджетата ми, първо ресторант, после бар и така, а те много ли ще са, да, смее се, а сигурна ли си за дискотеките, не, не, няма да отида, омацвайки се във ванилия и размахвайки пръст, тук слагам на пауза, усилвам звука максимално и превъртам няколко пъти, за да чуя гласа ти, скрит е в белите полета на съзнанието ми, някъде отвъд всичко онова, което никога не ми се случи, някъде, където се разхождаме по другата улица на живота ми, там, където избираме една и съща линия от ръката ми, онази, успоредната на сегашната, където се усмихвам повече и нямам тъмнина.



Краят на септември, шест години по-късно, краят на последното ти лято, тежко, страшно, сиво, някой решава да те отнеме, същият някой, който е направил възможно да стоиш с малко вързопче пред родилния дом, и то за трети път, снима те и те усмихва до уши,

показва ти, че животът може да бъде и такъв, щедър, богат, благосклонен, молила съм се повече на теб, отколкото на Него,

дълго време си мислех, че е прекалено зает да отнема, после разбрах, че ти говориш с Него по-добре от всеки друг, по-близко си, затова реших да си първият, на когото разказвам, да искам първо от теб, да благодаря първо на теб, а и така не Му досаждам, ти Му предаваш всичко, ти смекчаваш написаното от ръката Му, ти дърпаш чудесата към мен.


После те няма дълго, септември не съществува, минаваме през Ада, понякога те мразя, демоните ми ме изяждат, десетгодишно момиче с камък вместо душа, косата ми става по- дълга, малко по-руса, носът ми е като твоя, ръцете ми остават непроменени, години наред гледам морето през зимата и не ходя на гроба ти, не знам дали страдам за теб или за последствията от липсата ти, прописвам, къде си, защо не можеш да прочетеш, а баща ти кога умря, не е умирал, а защо никога не те взима от училище, научавам се да различавам до съвършенство нюансите на болката, все още помня как миришеш, тайно слагам твоя шапка, пазя капка парфюм, слушам твоята музика, сънувах те веднъж, каза ми спокойно, тук съм, събудих се и те нямаше, имах само чаши, които падаха из цялата къща, сами, влизам в гимназия, виждаш ли ме, влюбвам се, искам да те запозная с него, майка ми казва, че прилича на теб, вече не помня присъствието ти, не знам какво е да си в стаята, търся мъж с твоите ръце, никога не ме взе от купон, безотговорник, а аз ръкопляскам за теб пред стотици хора, които ме слушат, слушат думите ми, четат ги, продължавам да те обвинявам, да съм ти сърдита, виновен си за Рая, който тайно ми построяваш, и за болката в слънчевия сплит, не знаех, че може да стане толкова силна, какво правиш там, горе, защо не слезеш, защо се държиш така, заминавам за Италия, става още по-страшно, заради теб майка ми страда сама, заради теб не мога да си взема дъх от мъка, не мога да изляза навън, прибирам се и се втурвам към морето, харесват ме, ти щеше ли да ме харесваш, щеше ли да се гордееш, десетки летни полусутрини, в които влюбени устни ми шепнат, че са искали да те познават, че съм най-прекрасното момиче на света, че искат дъщеря от мен, някой иска дъщеря от твоята дъщеря, нейно малко копие, ти никога няма да я познаваш, държат се с мен като с богиня или изтривалка, къде си, за да прегърнеш първите и да удариш вторите, искам да ти кажа наздраве, искам да се напием, да излезем, да танцуваме, да те запозная с приятелите ми, искам да видиш колко много приличам на теб, колко обичам да събирам, колко ме е страх да съм сама, колко високо летя, когато съм влюбена, искам да чуеш колко заразително се смея и някоя сутрин, докато си влизам вкъщи на пръсти и от мен пада пясък, да те видя за секунда, да ти простя, да простя на себе си, да те прегърна и да усетя Онази безусловна любов, която знам, че ми се полага, но никъде не успявам да намеря.

Казвам му наздраве в един от онези десетки тъмни барове, през които щеше случайно да минаваш, за да провериш как съм, говоря му за теб, онова, което помня, онова, което са ми разказвали,

ревнувам от разказите, ревнувам, че съм прекарала най-малко време с теб, доизмислям си те, когато видя малко момиче, прегърнало баща си, искам да отида и да ги разделя, толкова е черно в мен, моля те да ми покажеш онзи, чиито невидими нишки цял живот са го водили към мен, искам да ми обещаеш, че няма да си отиде от света, да прогледнеш отвъд, ще понеса ли болката, която ми е приготвил, а щастието ни, ще ме отнесе ли високо, ще убие ли всичките ми демони, ще мога ли да заспя спокойна до него, ще прилича ли любовта му на Твоята, не ми отговаряш, ти никога не ми отговаряш, хваща ме за ръка и ме гледа с недоумение, не ти ли давам любов, не те ли обичам, какво още искаш, имаш всичко, мълча и се усмихвам, какво е всичко, кой го решава, то запълва ли липси, предпазва ли от изкушението да разиграеш другия вариант, другия сценарий, очите ми се насълзяват от яд, мъчно ми е, че никога няма да мога да се видя отстрани, без липсата ти, цяла, завършена, понякога се чудя дали наистина те е имало, или всичко това е друг живот, безвъзвратно отминал уютен балон, в който се крия, за да оправдая тъгата си, характера, чертите, кажи ми, има ли те, присъствието ти ме целуна и ме предаде на отсъствието в началото на някаква синя улица, пазиш ли ме.

Където и да си, по дяволите, чуй ме, краят на септември е, 14-и подред, 6 следобед е, сам знаеш колко призрачен може да бъде хоризонтът, колко неясен, точно като теб, повече от половината ми живот минава без теб, татко, понякога дори и без мен, трябва да ти кажа нещо, лятото го няма вече, ще седна по-близко до теб, имаш хубави ръце, часовник, пръстен, ризата ти, взел си ми за пиене, благодаря ти, откъде знаеш, че пия уиски, сега ли ще палиш пурата, миришеш толкова хубаво, малко си остарял, сега виждам, че и ти имаш бръчки около очите, това е първото, което забелязвам в един мъж, знаеш ли, представям си, че са усмивки, греша, че им го казвам, влюбвам се в безумни детайли, искаш ли музика, знаеш ли, сигурно изглеждаме странно отстрани, възрастен мъж и младо момиче, които се виждат за първи път, но си говорят като стари приятели, и то по това време, не, не плача, радвам се на чудото, искам да ми обещаеш нещо, нужно ми е да го знам, ще си го изпрося, ти няма да се сетиш сам, трябва ми, за да започна да се обичам, за да мога да създам живот,

не ме оставяй втори път, татко, линиите по дланите ми кървят и търсят други, които да попият кръвта,

как мога да се съмнявам, че те има ли, невинаги се появяваш веднага, появяваш се на ръба, хващаш ме в последния момент, ти ли си, или е Бог, объркваш ме, иска ми се да си ти,

мисля, че си по- вечен от него, че ще приемеш живота ми по-лично, затова, слушай ме, дай ми знак, че ме слушаш заведи ме до Онази любов, която е най-близка до твоята, върви до мен по пътя към Нея, смей се с мен, прегръщай ме, когато плача, помагай ми с невидимите куфари, помагай ми, когато ме обиждат, когато ме изоставят, когато ме лъжат, когато предпочитат друга, когато се провалям, когато не искам да се будя, когато се задушавам, когато не мога да прескоча, когато милиметрите се превръщат в километри, когато ме е страх, когато не мога да заспя, когато губя, когато искам да изчезна, обещаваш ли, липсваш ми, чакай, моля те, още малко, искам да ти пусна нещо, виж, това е филмът „Младост“ на Сорентино, Рейчъл Уайз е изоставена от мъжа си, защото не е добра в леглото, баща ѝ, Майкъл Кейн, се засмива и казва, че това е невъзможно, откъде знаеш, татко, пита го тя защото си ми дъщеря, казваш ти, хоризонтът изчезва, чашите ни са празни, няма никого, толкова е хубаво да няма никого, тогава има теб, татко!

Това е любов, която остава.