Тръгвам си, защото теб отдавна те няма

Всички рано или късно се уморяваме от разказвачи на приказки и обръщаме страницата.

  • 15.11.2016
  • от Даниела Кръстанова

Писала съм много истории за хората, които искам да останат. За тези, с които бях повече себе си и отключваха в мен неподозирани светове, когато дори леко ми открехнеха вратата към същността си. За тези, с които не се наспивах, но попивах в себе си като гъба. Които ме направиха по-смислена личност.

Това обаче са думи за този, който искам да си отиде, за да ми позволи аз да остана. Защото има истории, в които победител никога няма, когато и двамата сте вечно на старта. Когато се състезавате с изтичащото време и ината си, несигурността в общото ви утре и дори смисъла на споделеното ви днес.

Изведнъж просто искаш такива хора да стоят далеч от теб, понеже е крайно време да спрат да пипат меката ти и бяла като захарен памук душа с оцапаните си от цинизъм, неувереност или безгранично его ръце.

Не те плаши мисълта, че този някой ще си тръгне, защото него и без това отдавна го няма. Още в средата на 20-те си години вече сме уморени от разказвачи на приказки. И поне от женска гледна точка знам, че дотогава на повечето момичета отдавна им е ясно, че е дошъл моментът, в който пред тях са отворени повече врати от всякога. А красивите вече знаят, че са достатъчно красиви и ако са и достатъчно умни - светът им е в краката. Че е лесно да си намерят някого, който да ги ч*ка, да им говори красиви думи, да им купува подаръци или да ги води по местата, за които винаги са мечтали. Само че тогава вече не искат това. Защото, когато пораснеш, не на години, а на преживявания, разбираш, че това никак не е най-важното. И в този момент се научаваш да обичаш хора, които ги е грижа. Такива, с които не се чувстваш сам. В които виждаш качества, които искаш да развиеш у себе си, които те карат да се обичаш такъв, какъвто си, когато сте заедно. Някой, чието щастие наистина става твое и понякога дори по-важно от твоето. За радост мъжете също рано или късно разбират същото.

Има един преломен момент, в който усещаш, че вече няма значение кой какво говори, какво премълчава, какво щял да направи, от какво го било страх и какво още чакал, за да тръгне по път, който ви види нанякъде.

Защото може да си лягаш в едно легло с някого всяка вечер, но той отдавна да не знае кои са най-страшните ти кошмари или най-красивите ти фантазии.

И това, че знае как да докосне тялото ти и познава в детайли малките бенки на врата ти, няма нищо общо с докосването на онези пластове от душата ти, до които никой няма достъп, освен ако не пожелаеш да го пуснеш. Защото е все по-осезаемо, че живеем във времето на леснодостъпния секс и труднодостъпните сърца.

Не знам дали е егоизъм или по-скоро чувство за самосъхранение, но в един прекрасен ден капва последната капка, която прелива чашата на търпението и безпочвената ти вяра, че хората се променят. Решаваш, че повече не искаш да пиеш от тъпата чаша, която винаги за теб е била наполовина празна, колкото и да наливаш в нея. Майната й и на нея, и на онзи, който не иска да те пусне в живота си от централния вход и винаги те оставя в чакалнята.

Даваш си сметка, че време за чакалнята нямаме. Че животът ти върви и гледаш отстрани като дете пред сладкарница как на другите им се случват нещата, които е редно да се случват, докато ти стоиш и чакаш някой си там да реши дали иска да му се случат с теб.

Този път не си тръгвам, защото очаквам, че ще бъда оценена едва когато ме няма.

Нищо че без да искаме, винаги така става. Но аз не се връщам назад. Това, че някой, който е видял най-доброто от мен, никога не можа да ме погледне по начин, по който са ме гледали други, на които показах най-лошото, казва достатъчно.

Защото всички сме в една и съща игра и нещата, които се случват само на другите, могат да се случат и на теб, ако най-накрая се отървеш от глупавото инвестиране в неправилните хора.

Нищо че има моменти, в които си мислиш, че някои неща в този живот просто не са за теб, не ти е писано да ги преживееш или усетиш. Не е вярно. И дори да е, ние сами си го пишем по този начин.

Тръгвай, защото така или иначе животът е бягаща пътека.