Да гласувам или да пасувам

И наум да псувам

  • 27.10.2016
  • от Ралица Арнаудова

Изборите наближават, неизбежни като смяната на сезоните. Въпросът „За кого ще гласуваш?“ се предава от уста на уста и се разпространява по-бързо от есенна настинка. И докато едни вдигат рамене, а други гордо заявяват, че ще пропуснат да изразят мнението си за пореден път, аз наблюдавам отстрани разликите в изказаното и направеното при едните, и при другите.

Да не гласуваш е равнозначно на това да нямаш мнение, да решиш да останеш сляп и глух за случващото се около теб.

Важността на това да пуснеш бланката в урната идва ръка за ръка с отговорността към себе си, обществото и държавата. Като човешко същество принадлежиш и на трите еднакво.

На себе си дължиш уважение да се възползваш от правото да изкажеш свободно това, което мислиш, на обществото – да покажеш, че си част от него и те вълнува съдбата му, а на държавата – да вдъхнеш малко вяра, че идеята за едно по-добро бъдеще може да бъде осъществена.Може би подхождаш със скептицизъм към този набързо скициран анализ и те разбирам. Избрала съм неблагоприятна тема, ахилесова пета на разединено общество, което е забравило мъдростта на фразата „Съединението прави силата.“ На преден план излиза една велика българска черта, която не подлежи на преработка, а именно съмнението към чуждите думи и идеи. Ти си знаеш своето, няма някакъв си текст да ти казва дали да гласуваш или не, дали постъпваш правилно или грешно.

Ако искаш, ще гласуваш, или вероятно ще пасуваш и постфактум на двете – яростно ще псуваш.

„Политика“ е мръсна дума. Държиш ръцете ти да останат чисти и затова упорито страниш от всякаква информираност относно нея. В деня на изборите, насаме със себе си в тясното пространство, определено за гласоподавателите, срещата помежду ви е належаща. Повечето европейски страни осъзнават, че изолираност от политиката е невъзможна, но в България нещата се случват само когато ножът опре до кокала.
„Аз за никого няма да гласувам, те всички са едни и същи“. А знаеш ли, че за да отречеш всичко, трябва да си страшно запознат. Атеистите знаят повече за религията, отколкото самите вярващи. Обратно към политиката – тук това правило не важи. Открай време е модерно да смяташ времето, което при работещо самосъзнание би отделил за гласоподаване, за изгубено. Колкото до еднаквостта на кандидатстващите за управляващи – ако ги беше проучил малко по-подробно, би открил разликите дори и с политически невъоръжено око.

Все някой друг е виновен, когато нещо не е наред... Пак са на власт хора, които не харесваш (дори и да нямаш представа кои са), и активно изказваш възмущението си относно управлението им. Най-често формираш мнението си според близките, които не спират да разказват въодушевено за една друга България, при Бай Тошово време, когато демокрацията тропаше на вратата, но никой не искаше да ѝ отвори. И този разказ ти е толкова познат до болка, че с лекота го превръщаш в преживян от самия теб спомен и неусетно тъжиш за нещо, до което никога не си се докосвал.

Спасението е в тикчето в квадратчето пред „Не подкрепям никого“. Така с чиста съвест, че си изпълнил своя морален дълг към себе си, обществото и държавата, излизаш от стаичката и нетърпеливо пъхаш бланката в урната. Готово ли е вече? Отървах ли се от тежестта сам да избера кой да определя цената на хляба и цената на билетчето за градския транспорт?

Сега може ли да се възмущавам на глас, когато съм недоволен от управлението? Не. Пасивността не разрешава проблеми.

Използвай броените дни, които остават. Прочети, поинтересувай се, изгради мнението си на база наученото. И повярвай ми – ако си се запознал косвено с този, който искаш да те управлява, ще имаш друго самочувствие.

Виж още за свръх потентния българин, който умее да го слага на всичко и всички, даже на дъжда.