Часовете, в които се докосваме с думи

Те се побират в тъмната част на денонощието, наричат се малки, приключват с дълги прегръдки отекващи в спомените ни вечно...

  • 27.10.2016
  • от Пам Велидис

Не нося часовник и никога не забравям да го казвам на хората, с които се запознавам. Искам всеки да знае, че времето ми не е разграфено, че не живея живота си според определени часове, не се съобразявам много с минутите, не съм точна като цяло. Да робувам на циферблата не ми помага да се чувствам удовлетворена, а за чуждите амбиции не се боря.

Не обичам да каня у дома хора, защото това е нещо специално и лично. Освен това ме е страх, че след първата покана ще се връщат неканени. При мен с пълна сила важи, че домът е моята крепост. Имам усещането, че избирайки да допусна някой в моя дом, сякаш му давам билет за моя свят. 

Много добре знам кога съм готова да бъда с някой отблизо, да водим онези дълги разговори - без словесни излишества, без болезнена лаконичност. Думите свършват, а смисълът продължава. Такива хора са моето богатство. В космоса на сетивата ми най-важни остават точно малките часове на нощта, прекарани с тях. Веднъж прекрачили прага на къщата ми, се откъсваме от земята, вземам ги някъде с мен далеч от всичко битово, за да слушаме как звездите и земята отекват помежду си.

Не отброяваш, а чуваш как тихо, почти неуловимо минутите напускат пространството, изнизват се, когато небето се оцветява в светлина.Чак им е неудобно, че си отиват, че ни оставят без време един за друг. Изграждаме свое пространство в онези, тихите часове, които се превръщат в гръмки спомени.

Луксът на съвременността е да губиш време с хора, които не те чувстват, не те чуват и разбират. Не мога да си го позволя, защото излиза скъпо.

Часовете, в които се докосваме с думи, интимно, дръзко, дълбоко, са тези, от които си крада поне по една строфа, за да ме поддържа като енергиен източник.

Не мога да прекарам дълго време около закъснели устни, които не изричат нужното, не целуват подходящо, стремят да назовават неназовимото, защото тогава ключовете към въображението отхвърлят ключа и вратата към вътрешния ми уют се затръшва злобно.

Имам достатъчно време за губене с тези, които ме гледат пленително на фона на моя изрисуван дом, проектират нови блянове, които да изживеем в приятелството и обичта си.

Обаче нямам никакво време за губене на правилни думи, изхабени в грешни моменти и хора.

Мисля си колко ли е тежко да не намираш време за малките часове, които заслужаваш с големите хора на живота си, и по колко малки часове отделят хората помежду си. Няма по-хубаво от онзи миг, когато те изпращам на вратата и толкова не искам да те пусна, а ти вдишваш дълбоко аромата ми, за да те изпрати, когато вече си далеч от моето домашно вълшебство.

Много такива нощи минават, за да дойде онази, в която нямаш силата да си тръгнеш и оставаш точно там, където ти е мястото, защото малките часове на нощта са най-сладката прелюдия към рая сутрин, когато пием кафе.