Любов на аварийки

Допусни движещия се по пътя с взаимност

  • 05.10.2016
  • от Ивелина Иванова

Вървя, завита в собствената си прегръдка, в поредния, а всъщност един от първите истински студени дни. Чувствам се сякаш не е имало лято. Сякаш скоро не ми е било леко на душата като прозрачен потник с гол гръб. Тежестта на четирите ката дрехи ли ми тежи на мислите, или просто така, свита в себе си, е прекалено тясно, за да дишам добре?

Подминавам кола, спряла на аварийни. Вътре мъж и жена се целуват. След няколко светофара може да спрат на аварийни, за да се карат. Кой знае – никой не ти обещава вечно щастие, още по-малко на улицата. Светлините се сменят, настроенията също. А след тях, предполагам, идва ред и на хората.

Последните години преминах през живота си с двеста. Докато се появи ти и светна червено. Спрях и се качих при теб. Готова съм да обикалям по твоите пътища, но знаеш ли точно къде отиваме?

Инерцията има кофти конотация. Да се движиш по инерция се разбира като липса на усилие, незаслужено вървене напред. Аз обаче държа да осветя инерцията от друг ъгъл. Инерцията е онова преместване в друга точка по траекторията, което се случва естествено. Без усилие, в добрия смисъл.

По инерция се влюбваш и по инерция изминаваш няколко магистрали с този човек, измервани в години и общи предмети.

С теб обаче не спираме да натискаме спирачката, после да даваме газ. Огромен разход на емоционално гориво и излишно хабене на съединителя, докато в един момент не аварираме, разединени на средата на пътя. Ти не спираш да убиваш скоростта, когато искам да стигнем по-бързо. Аз не спирам да ровя из карти, за да търся пътя, когато ти просто искаш да се изгубим и да разгледаме наоколо. Карти, които някой друг е начертал. Някой от предишно пътуване. Някой от съседната кола. Някой, който не върви по нашия път, но все пак дръзва да ни казва накъде да караме. И вече не спираме на аварийни, за да се целуваме. Само за да се караме.

Дали наклонът на връзката ни не позволи да се пуснем по инерция, или просто и двамата искаме да стигнем нависоко, а нанагорнището страшно ни изморява. Идеята е всеки метър от пътуването с някого да е приключение.

Но ако единствената причина, поради която пътуваме заедно, е красивата гледка от горе, то по пътя само си губим времето.

Затова днес ще повървя пеша, завита в собствената си прегръдка. Естествено, че ще е студено. Но някак по-студено ми е, когато мръзнем един до друг.