ИЗВИНЕТЕ, ИМАТЕ ЛИ ОГЪНЧЕ?

Нерон би се гордял с Пловдив

  • 22.08.2016
  • от Илина Григорова
  • снимки: Костадин Палазов

"Колко бавно се развиваше човешката личност и колко много път трябваше да извърви тя, докато разбере необяснимата сложност на нещата, хората и събитията…"

Димитър Димов

Аз съм от Пловдив – града, който през 2019 година ще бъде Европейска столица на културата. Града, в който аз съм родена. Малко хора извън него го свързват с нещо различно от тепетата, най-много в главата им да изниква образът на пълноводната (понякога) Марица. Е, вече ще го свързват с нещо друго. С така изпепеляващото показно как е напълно възможно 100 години да изгорят само за няколко часа. Забележително, нали?

Колко само сме тленни! И колко бързо можем да рушим.

Мислим си, че „да живееш 100 години” е нещо забележително. Е, както виждате – 100 години са нищо. Те изчезват по-бързо и от разпалването на камината в къщата ви. По-бързо и от правенето на скара. Нерон би се гордял с нас.

И няма значение всъщност случаен ли е пожарът, умишлен ли е, плод на човешка глупост ли е. Или въобще пука ли му на някого?

Откакто се помня, съм пловдивчанка, но не помня някой да е бил чак толкова загрижен за „Тютюневото градче”, заобиколено от чинари, хвърлящи върху тях утешителната си сянка. Е, сигурно неговите реститути са пресмятали какви ли пари могат да изкарат от него, от време на време.

Знаете ли всъщност, че именно тези складове са вдъхновили Димитър Димов да напише романа си „Тютюн”, че те са вдъхновили „Никотиана”, която изучаваме в училище? Колко хора всъщност знаят, че вътре има уникални стенописи,  а архитектурата им е пример за майстори на четката от цяла Европа? Въобще някой някога получил ли е възможност да ги разгледа?

Не. Не, защото тези складове така и си стояха, години наред, тънейки в прах, рушащи се малко по малко, а единствените, които се наслаждаваха на рисунките вътре, бяха клошарите. Може би в момента само те единствено страдат истински за бившия си вече дом.

Умеем само да сочим с пръст „Ти си виновен”. Вина търсим и при мащабните гафове, и в малките ежедневни престъпления, нарушаващи спокойствието на нашия бит. „Аз ли съм виновна, кой е виновен, ти си виновен” – колко пъти използваме тези изречения в рамките на24 часа?
Равносметката: четири паметника на културата – изгорени до основи, направени на пепел само за часове, без така и да получат признание и втори живот.

Щяха да се превръщат в средища за модерно изкуство… щяха… Щяха да приютяват музикални събития, концерти… Щяха… Щеше да ни пука малко повече… щеше.

А сега само тъгата ще обитава призрачните сгради . До следващата спешна среща. До следващия кризисен щаб.  До следващата комисия.
Ще преминаваме от другата страна на тротоара, защото никой не обича скелетите на отминалото величие. Скелетите на това, което е било някога там, са грозни. Скелетите на това, което е можело да бъде, са притеснителни.

В Пловдив няма много молове. Може би това място ще е перфектно за един достолепен търговски център. Има място и за нелош паркинг, ако се изсекат тези досадни чинари. Е, тук-там, ще се запази, колкото за цвят, някоя и друга следа от оригиналните стени – да се дивят туристите през 2019 година и да цъкат с език. Защото няма смисъл да сме като всички останали държави, където подобни едновековни паметници ще бъдат превърнати в музеи, а посетителите ще плащат солени такси, за да си правят селфи вътре. Глупости! Ние ще бъдем различни!
Така че, извинете, имате ли огънче?

Една по-лесна за храносмилане гледна точка. Италианската.