Нещата от живота

Един разказ от Тео Чепилов

Вечерният бриз кара и последната кванта парти енергия с писъци да напусне все така мокрото ми тяло, което потреперва възмутено от рязката смяна в ситуацията, а някъде там далече-далече, чак на отсрещната страна на пътя шест момичета преминават в конски тръс на високи токчета, целеустремени в посока нощна Градина. Изтупани са в разноцветни бодикон рокли и гримирани като за секс офанзива, което ме кара да преглътна тежко и да изцъкам ментално с език.

Май беше по-добре да си бях останал на бара, където допреди малко правех совалки с бири и шотове в ръка между разбиващите се в плажа вълни и приятелки, разбиващи се в бара.

Сега зъзнех край пътя за Созопол с лепнат по задника леден бански и ръце, поставени като за пряк свободен удар, надявам се успешно прикриващи регреса до ниво на пеленаче в областта на гениталиите ми. Все пак глутницата кифли, които току-що преминаха покрай мен, може и да символизират тоталния, безвъзвратен и необратим упадък на един някога велик  къмпинг, но това не значи, че трябва да ме видят в недостойна и крайно немъжествена светлина. Телефонът в ръката ми все така не звъни, а колата, която чакам, упорито не се показва на хоризонта. Чувствам се като Моканина от „По жицата“, само че моята бяла лястовица е сребрист фолксваген. Най-тъжното е, че знам как съм си виновен сам.

Ники, моят най-добър и най-несериозен приятел, живее в своя собствена далечна галактика, където 5 минути се равняват на поне час в нашата времева реалност. Защо приех думите му да излизам на пътя „ВЕЕЕДНАГА!” за достоверни измерителни показания – това е въпрос, на който нямам отговор. Станалото е станало, белята е свършена: настроението ми е разбито на малки парчета – вместо да викам „Уууууу“ в стил укавица с четири полупознати пичета на бара, аз съм вързан да чакам, да чакам, да чакам, да чакам, да чакам, да чакам и май още малко да чакам.

Изведнъж с рязък завой на ръчна, който дори Вин Дизел би оценил, едно синьо пежо на достолепна възраст изскърцва с цяла каросерия

и в облак прах, черен дим от ауспуха и ято хвърчащи камъчета чакъл заковава точно до мен. Преди да успея да финализирам напиращата в дробовете ми псувня, задна дясна врата се отваря и къдраво момиче в хипарлива пола и милиони странни, висящи отвсякъде бижута изтичва покрай мен, почти прегазвайки ме с етническите си сандали и застава пред шофьорския прозорец, крещейки с пълен глас: „Айде ма, Десо! Излез и ми го кажи в очите тва дето цял живот ми го говориш зад гърба!“. Вратата рязко се отваря, сякаш с ритник отвътре, като почти отнася агресорката, а въпросната Деса – изрусено момиче със спортна рокля с огромна запетайка под кръста и ослепително бели кецове – излиза с присвити очи, свити назад уши, накокошинена и като цяло готова за битка. Отговорът ѝ е не по-малко агресивен: „Какво искаш от мене ма, Десимиро! Не знаеш, че си наркоманка и курва, така ли? Аз ли трябва да те светна!“. Другата Деси видимо се засяга от думите и обещава да я светне първа, само че с юмрук.

Спорът между двете бързо ескалира в заплахи и агресивно подскачане една към друга, по-характерно за рибките побойници, отколкото за хората.

Докато оценявам иронията на сблъсъка Деси срещу Деси, от пасажерското място и задната седалка предпазливо се измъкват две момомичета с роклички на цветета и плоски балерини, които бавно се групират да си пазят страх като деца на родители пред развод в разгара на семеен скандал с летящи чинии. Замислям се защо държат по две царевици в ръцете си и осъзнавам, че всяко от Деситата сигурно им е казало „Дръж ми царевицата“, преди да се впусне в разиграващия се до колата вербален мортал комбат.

Момичетата ме поглеждат извинително и в синхрон правят насилена усмивка, за да ми покажат, че поне те са запазили някакво ниво на нормалност от цялата разпадащата се пред очите ми компания. Междувременно скандалът е влязъл във втори акт и двете Десита си разменят хапливи нарицателни, поставят под въпрос красотата си, зависимостта от определени химически субстанции и джендъра си, правят препратки към отдавна заметени под килима истории, ровят в затворените досиета на похожденията си, чоплят в привидно зарасналите рани на изневери и далечни, забравени любови. Приятелките им посрещат разкритията с шокирани гримаси, но също така се опитват да сподавят смеха си на всяка особено успешна обида като например „кукувица параноична“, „травестит кривокрак“ и „анорексична свиня“.

Аз съм в пълен ступор. Знам, че не е редно, но отварям уста и се намесвам предпазливо.

Първо успокоявам момичетата, че скандалите са градивният процес на всяко приятелство. Естествено, говоря с помощта на ануса си и те не се връзват. Замазвам, че е било напън за хумор – шегите са като суфлето, някой път просто не се получава.

Самоиронията както винаги разчупва леда, запознаваме се. Мацките се казват Алекс и Влади, но дебело подчертават, че нямат нищо общо с „онези близначките от телевизията“. Потвърждавам елегантно с хитроумна забележка, че все пак не са заблудени провинциалистки като тях. Оказва се, че двете сестри, известни най-вече с известността си, са от София, за разлика от новите ми приятелки, които са родени в Казанлък, Карнобат, Карлово, Калофер или някое друго място с „К“ – всичките са ми еднакви, пък и вече съм се изчервил прекалено, за да обърна внимание какво точно ми казват. От тази тъпотия няма измъкване, така че решавам да оставя времето да излекува раната. В настаналото неловко внимание всички се заслушваме отново във виковете на Деситата, от които научаваме грозни детайли за сексуалния живот на всяка от тях. Не мога да избера на коя да симпатизирам повече, май точно в този военен конфликт предпочитам да съм Швейцария. Пък и ако половината от споменатото е вярно – и двете определено не са били ангели.

Няма как да се изложа повече, така че задавам истинския въпрос – защо е започнал скандалът.

Отговарят ми, че този скандал се е очаквал последните десетина години, като особено убедени са били как ще се разрази на 21.12.2012 г. Аз обаче настоявам за конкретния повод. Успокоявам ги, че съм сценарист, а да си разкажеш историята на писател е все едно да се съблечеш пред доктор. Този път смешката си става и езикът на Алекс (или Влади) най-после се развързва: „Спирахме да си купиме царевички, после Русото Деси ни знаеше накаде да върви и Къдравото Деси я обърка и место в Новия Град додохме натука и Русото Деси ѝ вика как била заблудена и са започнаха да са калвът“.

В този момент скандалът прераства в бой: след като нанася няколко удара с чантата си, Къдравото Деси събаря на земята Русото Деси и двете се затъркалват по паркинга, вкопчени в косите си със свирепата захапка на питбули в битка до смърт. Алекс и Влади хвърлят царевиците и се спускат да ги разтървават, аз също имам подобен рефлекс, но преди да успея да се включа, Ники се материализира зад гърба ми, нервно анонсирайки присъствието си с продължителен, градиращ възходящо клаксон. Подчинявам се машинално с армейско примирение и се настанявам послушно отзад, защото Зори е на предната седалка, както винаги забила нос във фейсбука на телефона си. Ники през цялото време е на полусъединител, така че оставя черни пушещи следи по асфалта в секундата, в която вратата се затваря, а момичетата от Казанлък, Калофер или може би Карнобат и техният бутилиран с години гняв, довел до тази крайпътна колизия, се превръщат в мравчици през отворения ми прозорец. Кой знае защо това ме натъжава.

Ники обаче успява да ме върне в реалността с карането си, по-подходящо за филм с Луи дьо Фюнес и много пищящи монахини.

Механично слагам колана си, като се опитвам да не мисля защо щастливата (с най-големите въздушни кавички) двойка ми закъсня с близо час, но въпреки това по езика на тялото и енергията в колата съм готов да заложа на поредната караница вместо на импулсивен маратонски секс. По традиция аз съм в ролята на Сири, така че ми се налага да отговарям на въпроси за първа сигурна сума стил: „Накъде да карам за автогарата в Созопол?“. Ники е израснал в Германия и съвсем искрено не знае, Зори пък отрича идеите на феминизма до една и твърдо вярва, че навигацията е мъжка задача – също като шофирането, убиването на паяци и плащането на сметките. Давам команди „ляво“ и „дясно“ напосоки, докато като процес на заден план не спирам да мисля за Деси и Деси и Алекс и Влади и какво ли е бъдещето на тази колоритна сбирщина от характери. Сигурно никакво. Изведнъж се оказва, че съм ни закарал до старата автогара на площада, вместо наложилия се като спирка на всички рейсове паркинг в Новия град. Връщането е тежко, мълчаливо, най-вече заради безкрайното задръстване, в което се набиваме.

Ники и Зори ме обвиняват с мълчание и напрежението в колата е толкова нагнетено, че прескачат невидими волтови дъги. Опитвам се да пускам смешки, но всеки пънч лайн увисва във въздуха като реплика в свалка между зубър към моделка. Накрая съм толкова отчаян, че хващам първата изпречила се пред погледа ми сламка – в случая баба с тенджера, която продава сладка царевица от стълбите на образцовия си дом. Разказвам набързо историята отпреди малко и завършвам с: „Бих ви черпил по царевица, но се страхувам да не се скараме“. На това Зори се озъбва, че не сме „тъпи пачи от Пичковица“, аз скачам да защитя моите момичета

Деси, Деси, Алекс и Влади и преди да усетя какво се е случило с Ники, се търкаляме по улицата, а Зори крещи отстрани.

По-късно, докато се прибирам пеша към хотела, имам време да мисля дълго по темата, но така и не стигам до разумно обяснение защо се сбихме с Ники. Може би просто ми беше писнало от закъсненията му и подсъзнателно съм се чудел как да си тръгна драматично от това приятелство. Присъствието на неговото вечно ремарке Зори също не помогна. Все пак сме момчета – не можем да прекъснем връзка просто ей така – трябва да нагрубя за цял живот жена му и майка ѝ, след което да му забия един. Така се горят мостове, така работи вселената.

Още преди да стигна до рецепцията, осъзнавам, че отокът на окото ми няма да се стопи от само себе си, затова правя промяна в плана и отскачам пътем до ресторанта.

Питам за пържола, която да поставя на окото си, но получавам само смях и сочене с пръст, оказва се, че гледам прекалено много филми. Също така ми обясняват, че най-добре „за таквиз работи“ действат замразени зеленчуци. Вярвам им – сервитьорът и готвачът са целите в татуировки и имат вид на момчета, израснали точно в таквиз работи. Донасят ми плик с царевица, но с риск да си изпрося моряшки бой, ги моля да ми дадат грах. Не знам дали ще съм приятел с Ники и Зори, не знам дали ще видя някога Деси, Деси, Алекс и Влади, но съм убеден в едно – повече никога никога никога, никога, никога няма да се докосна до царевица. И ще се бия до търкаляне по пода с всеки, който си позволи да ме попита „Защо, бе?“.

Разходи се до един различен американски град.

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.