Зад стиховете, които ще споделиш на 24 май: Историите на Бойка Вапцарова и Мара Белчева

Или какво не знаем за упоритите жени зад талантливите мъже

24 май е. Ще попаднеш на много споделени български стихотворения, цитати, откъси.

Някои от тях вече си учил в училище, други си чел по собствено желание. Други предстои да прочетеш, трети пък изобщо не те интересуват. Но съвсем смирено бих те помолила за няколко минути от читателското ти внимание, за да ти разкажа за две жени, чиито имена най-вероятно няма да срещнеш днес. А би трябвало, защото те стоят зад важни събития, свързани с двама мъже, чиито имена са от онези, които днес ще са навсякъде. Имената на жените са Бойка Вапцарова и Мара Белчева, а тези на мъжете – Никола Вапцаров и Пенчо Славейков. Знаеш ли, че без тези две жени историите на тези двама мъже щяха да са далеч по-тихи? Дай ми още няколко минути и ще разбереш защо.

„Бялата врана“ на Никола Вапцаров

През 1939 година Никола Вапцаров, познат тогава повече като Кольо техника, вече е написал своята първа и единствена стихосбирка „Моторни песни“. По това време обаче тя все още не е издадена, въпреки че той я носи до различни „цензори“, които да я оценят и да му дадат съвети. Вапцаров много иска книгата да види бял свят, а и негови близки като Георги Караславов силно вярват в нейните качества. Но най-уверен в задължителността на нейното съществуване е съпругата на Вапцаров – Бойка.

Бойка Вапцарова е „бялата врана“ на поета.

Висока, нежна, красива. Родена в заможно семейство, което се отказва от нея в момента, в който тя се влюбва в бедния Никола през 1932 година. Но на нея скромният живот не ѝ пречи. Влюбена е в красивия мъж, който винаги носи гаечен ключ в джоба си. В разрошените му коси, остри кости, ведър поглед, който може да помръкне изведнъж, в стройните рамене, в пламъка. Нищо… В друг живот ще носи белите си елегантни дрехи. Сега трябва

да изцапа ръцете си с лепкавото машинно масло на „Моторните песни“ на съпруга си.

Но как да стане това? Как да помогне на Никола, като и двамата работят за мизерни заплати? Всъщност тя има идея. Нали работи в Българска земеделска и кооперативна банка, отдел „Застраховка срещу градушки“. Ето, това е. Ще изтегли заем. Да… Точно така, заем в размер на 4000 лева, с който да финансира заветното издаване на единствената стихосбирка на Никола. Ако не сте се сблъсквали с мощната решителност на жена, твърдо убедена в таланта на съпруга си, значи сте пропуснали много и ви пожелавам да ви се случи. Тази решителност повдига планини.

Или в случая – издава стихосбирки.

През 1940 година в тираж от 1500 бройки излиза „Моторни песни“ , подписана с името Никола Йонков. Йонков – името на бащата на Никола, името и на първородното дете на младото семейство Вапцарови, което обаче не оцелява. Както и второто. Стихосбирката ще се окаже единственото отроче на Бойка и Никола, но те няма как да го знаят. Не знаят и че две години по-късно, часове преди да бъде разстрелян, поетът или техникът (няма значение) ще напише най-красивото и трагично стихотворение в историята на българската литература. И тъй като те все още не знаят това, а в момента се радват на тези 1500 бройки, по-голямата част от които ще раздадат на близки и приятели, нека не ги прекъсваме. Нека не им казваме, че докато поетът е жив, стихосбирката ще е почти мъртва, защото никой критик няма да ѝ обърне внимание. Да не им казваме, че след като е разстрелян, ще се превърне в герой. Има ли живи герои изобщо?

„Детето“ на Пенчо Славейков

Четиресет години по-рано най-красивата жена в София, желана дори от самия Фердинанд, продава разкошната огромна къща на починалия си съпруг, за да плати лечението в чужбина на мъжа, който оттук насетне ще се превърне в заглавие на живота ѝ. Мара Белчева е 23-годишната вдовица на министър Христо Белчев. Родена в Севлиево и учила в Търново и Виена, тя е една от най-образованите и интелигенти жени на миналия век.

Чете поезия на различни езици, превежда, организира литературни салони в дома си.

И точно на един такъв среща мрачния Пенчо Славейков, в когото се влюбва. И който ще предопредели живота ѝ с цялостното му поглъщане. Нищо че ще присъства само в 13 години от него. Самата тя пише поезия, но стихотворенията ѝ ще се скрият в сянката на Славейков. Макар по онова време да започва зараждането на по-силната женска вълна в българската поезия и по-индивидуалистичните женски гласове, Мара смята, че основната ѝ работа като жена е да подкрепя мъжа до себе си.

Тя е единствената дама, допусната до сърцевината на кръга „Мисъл“,

както и основен двигател за превеждането на „Кървава песен“, която прави поета единственият български писател, доближил се до Нобеловата награда за литература. Тя записва, редактира и превежда стихотворенията на Славейков дори след смъртта му. Тогава тя се завръща в България, където живее на ръба на бедността недалеч от прекрасния дом на улица „Христо Белчев“ 12, който някога е бил неин. Пише книги за Славейков, издава произведенията му, грижи се да не бъдат забравени. Три години по-късно превежда „Тъй рече Заратустра“, а малко след това издава стихосбирката си „На прага стъпки“, в която повечето стихотворения са посветени на Пенчо, който в писмата винаги се е обръщал към нея с „дете“. Но извън нежността на това нарицателно тя е всичко друго, не и дете. Децата са винаги в центъра на вселената. Винаги във вихъра на свободата, на чистия егоизъм и волност. Образът на Мара Белчева съществува в противоположността на тези състояния.

Надали ще намериш къде да прочетеш това стихотворение другаде днес.
Но мисля, че разбра защо е нужно да го направиш.

На прага стъпки

„Защо в великденска премяна?“
ми сякаш някой проговори. –
Обръщам се към прага взряна:
Вратата вихърът отвори.
И хладни ме побиха тръпки…
Откак му стъпките умряха –
по-светли и от думи стъпки –
на прага други не изгряха.

На театър по повод Деня на българската култура

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.