Разказ от първо лице, като по вода

За Христо Явашев – Christo („Кристо“) казват, че е голям и монументален. Казват още, че е единственият жив българин, способен да генерира в този толкова комерсиален свят художествено събитие с вход СВОБОДЕН, което да донесе приход от почти сто милиона долара само от туризъм.

Кристо е проблемен символ, защото не е политизиран, не е свързан с религиозни различия и като цяло не иска нищо от никого, което го прави невъзможен за манипулация или служещ на някого и нещо, освен на изкуството.

Кристо е българин и това е най-големият кеф. Крайъгълният камък се оказа обаче, че той е българин, който не вари ракия, не опакова Райхстага с нашия трибагреник и не псува като Номер 8. И от това стана проблем. Комплексарски проблем. Защото изкуството е световно.

То няма нужда от националност, за да Е. И нормалните хора, страдащи от съвсем други проблеми, са наясно с това.  И аз съм наясно с това, въпреки че на цялото летище обяснявам как съм тръгнала с полет за Бергамо, за да видя българина Кристо и „българските кейове“.

Полетът и Верона – изтощена от обичане

Чета за Кристо в самолета, докато се клатим в брутална турбуленция, а стюардесата се е хванала за две седалки и въпреки че по лицето й се чете непреодолим ужас, тя повтаря със заучена усмивка „кроасани, вода, парфюми“. Зад мен след поредното пропадане и клатене една българка (по думите на тези, които не харесват Кристо, защото е много важно определението, или просто жена, по моите думи) буквално крещи на пилота „колега, дръж, че си е** майката“.

След идиличния полет кацаме, всички пляскат, че за пореден път сме прескочили трапа, и се отправяме, за да вземем наетата кола от Бергамо. Естествено се возим в малко бяло фиатче 500, типично по италиански, и се отправяме към Сарнико, където ще е нашата щаб квартира.

Три жени сме, колата е със скорости, а италианците карат така, както правят секс – страстно, което значи, че едва оцеляваме, но след любовни подвиквания от сорта на „уна идиоТа, турисТа“ се добираме до нашия град на езерото Изео.

Той е нещо средно между Балчик и Приморско, с крайбрежна алея, много красиви принчипеси и италиански аморе-та и храна, която заслужава Оскар, БАФТА и всякакви филмови награди за страхотно изпълнение, съспенс и вкусово-оргазмен финал.

Оказва се, че само през първия ден инсталацията на Крсито е била посетена от 55 хил. души. По прогнози общият брой на посетителите се очаква да е 250 хил., но местните говорят за милион. Ние пък ядем и пием вино като за последно и решаваме да атакуваме кейовете в ден 2.

Ден две е горещ по всякаква националност и след като се будим от крещящи италиански баби, които са тръгнали да пазаруват багети, месо и паста в 7 сутринта, решаваме да тръгнем към Верона. Верона е гореща – световно. Разтича се по павираните си улици и ближе джелато.

Честно казано на Верона й е писнало от туристи и гледа да ги разпръсне по малките си вътрешни дворчета и кокетни бистра. Мирише на Верона, каквото и да значи това, и на Жулиета, чиято къща всички търсят. На въпроса „къде е“, получават отговора „екольо или екола“, което на свободен превод означава „ей го на“ или „ей го на, ма“. След намирането влизаме, за да видим прочутия балкон и желязната статуя на палавата Жу.

Качваме се, пипаме гърдата й, както е по обичай, и разбираме, че тази дама всеки ден я обарват хора от петте континента, но понеже тя е желязна (буквално), не пуска на никого, дори и на червендалестите германски момчета, които според нас са от някой швабски ръгби клуб. Те между другото я пипат не само по гърдата, но това е една друга тема. Отново ядем, пием вино и аперол и се отправяме към Сулцано.

Кейовете

„Плаващите кейове"(The Floating Piers) са с цвят на шафран и се вият по улиците на Сулцано през водите на Изео до островите Монте Изола и миниатюрното островче Сан Паоло, собственост на фамилията Берета.

Легендата разказва, че именно висша дама от фамилията Берета (Beretta е компания за производство на оръжия, известна в цял свят и може би е най-старата корпорация в света, която се притежава от един и същ род в продължение на близо половин хилядолетие) е съдействала изцяло на Кристо за впечатляващото съоръжение.

По всякакви световни стандарти кейовете, въпреки че са чиста проба изкуство, все пак са водни съоръжения и заради безопасността на посетителите те е трябвало да имат предпазни парапети. В Италия обаче Кристо получава всички нужни разрешителни от общината само за около година, без да се налага парапетите да присъстват. Все пак тук всички знаят, че и долчето и красотата нямат нужда от укрепления. Знаят го и от фамилията Берета, до чиято къща водят кейовете.

Ние пристигаме в Сулцано в късния следобед, след много тунели, кръгови и всякакви транспортни неволи.

Табелите са навсякъде, карабинерите също, както и местната полиция, която се нарича „страдале“, което точно в този час на деня им личи вече доста очевидно.

Не питат никого къде е тръгнал, защото е ясно, а само те насочват към паркинга, където оставяме колата си.

Две селища преди Сулцано и две селища след него районът е отцепен и място за автомобили няма. Там се движат само рейсовете, с които те извозват до съоръженията и колите на тези с пропуски, удостоверяващи, че спят в хотели в района. Чакаме поредното рейсче. Чакат го още към 100 души. Тук е малък Вавилон. До нас семейство италианци с пищящи тризнаци се опитват да се доберат до централната врата.

Рейсът се движи три километра, през които си като в 310 или друг рейс, който ходеше до големите крайградски партита през 90-те. Абе, в рейса е много рап. Всички крещят екзалтирани, бебетата пищят, а ние се чувстваме като в 260 по „Цар Борис“ и честно казано, ни е мега смешно и някак си вкъщи.

След слизането пред кейовете се гмуркаме в огромна опашка между метални ограждения, леко като концерт на „Металика“. На нея се яде отново, пуши се и се чака дългоооо и нетърпеливо. Има много деца, възрастни хора и хора с увреждания.

За тях организацията е безупречна и шапка сваляме за специалното отношение към младежите на инвалидни колички и към посетителите с проблеми в придвижването. Хората се пропускат за разходка по инсталацията на групи от около 50 – 60 човека накуп. Платът под краката ни е вече доста износен, мръсен и накъсан на места. Изведнъж ги виждаме – кейовете!

Минаваме през разкошни малки улички и стъпваме на повърхността им. Усещането е странно. Движат се, леко поклащани от вълните на Изео. Събуваме се и ходим боси. Велико е! Внезапно осъзнаваме, че наистина е велико.

Ходим по вода и нЪ сИе бъзикаме, както чухме да се казва встрани на чист български. Пред нас преминава корабче. Първоначално решаваме, че е туристическо, но после някой изкрещява „Кристооооо!“.

Поглеждаме и виждаме Явашев от плът и кръв най-отгоре на палубата. Сочи нещо и го обяснява явно на негови специални гости. Цялата тълпа започва да крещи и да му маха. Изведнъж се залюляваме по-силно. Всички са екзалтирани. Той обаче не. Той е спокоен.

Разказва за кейовете, маха с ръце и като архитект показва форми и посоки. Бялата му коса се вее от вятъра. Лицето му е наполовина огряно от залязващото юнско слънце. Този човек обикаля творението си по вода. По вода се движим и ние, както и цялата организация на Кристо. Той е успял.

Цял свят е тук, а идеята му кейовете да „светят“ на изгрев и залез заради точно изчисленото падане на светлината върху водната повърхност и шафрановите платна е пред очите ни. Те светят, ние светим, светят и лебедите, които се разхождат по платната необезпокоявани и от време на време пак се връщат в езерото да поплуват. Няма врява, няма напрежение.

Всички са в своеобразен дзен. Всеки медитира, живее и съпреживява Кристо. Почти тихо е, въпреки че тук има хиляди хора. Кейовете се случват. Така, както е редно да се случва всяко изкуство. Първо отвътре и после навън.

Разходката ни продължава около четири часа, които включват и загубване по малките улички на Монте Изола, а в Монте Изола си заслужава да се влюбиш, да летиш, да тичаш гол по площада, да умреш, да целуваш и каквото се сетиш, защото Монте Изола е приказка. Италианска, малка, бездиханна и безкрайна. В девет вечерта си тръгваме обратно.

В рейса този път е тихо. Всички гледат през прозорците и се усмихват. Уморени са, но и доволни. Има хора от цяла Италия, с децата си, майките си и синовете си. Италия празнува Кристо. Светът го празнува, защото му е подарил усещането да ходи по вода и светлината на залеза и изгрева. Светлина от изкуство и безпогрешно изпълнен технически план, изчислен до последния метър плат, до последния пропуск, автобус, стюард, лебед и ограждение.

До кейовете се стига бавно, забавно, горещо и трудно, но се стига и това е достатъчно, защото, ако у нас поставим същата инсталация в Панчаревското езеро, не само градът ще е блокиран, но и границите, защото посетителите са много, защото това е световно изкуство, което, преди да хулим и да искаме да си го национализираме, трябва да помислим – можем ли да го понесем.

Област Ломбардия и местни фирми инвестират 2,87 млн. евро обществени пари преди началото на проекта за събития, свързани с по-доброто функциониране на проекта в интерес на жителите и туристите. 535 000 евро са вложени от общината за подсилване на структурите за медицинска помощ, други 250 000 евро общините на Милано и Бреша влагат за повече сигурност в района, 200 000 евро се дават за разкрасяване на местните общини, 400 000 евро отиват за сайта на Iseo Lake.

Други 150 000 са за почистване и преработване на водораслите, 300 хиляди евро са за командировъчни на полицаите, 30 000 за шамандури, табели и т.н. Ако искаме българинът Кристо да прави изкуство в родината си, ще можем ли да си го позволим?

Като икономика, организация, средства и възможности. Като карабинери и страдалета, като лебеди и мисъл, защото, за да можем да видим кейовете, е помислено много. На местно, транспортно и всякакво ниво. Логистиката е нещото, което дава достъп до изкуството на Кристо.

Има един лаф, че дори италианците не знаят къде е Изео.

Това е вътрешно езеро. То не е звезда като Комо. Той е курортно място за местните. Нещо, като язовир Искър. През 2016 обаче Кристо постави Изео на картата. Регионът на Бреша очаква да посрещне над половин милион души и неслучайно кметицата на Сулцано, Паола Пецоти, публично благодари на Христо Явашев за „невероятния подарък“ за целия регион, защото изкуството на Кристо съживява местната икономика по такъв начин, че в отдалечени и селски райони като този се говори за „преди Кристо“ и „след Кристо“.

„Плаващите кейове" (The Floating Piers) ще ви очакват върху водите на Изео до 3 юли. Пътят от идеята за проекта до реализацията му е отнел на Кристо 46 години, стойността на проекта е 15 милиона евро, които Явашев плаща сам, чрез своите благодетели и донори. Той прави изкуство с идеална цел, защото произведението му не генерира пари за самия него, а за местната икономика. А в тази част на Северна Италия очакваните приходи за местната икономика поради проекта са 50 милиона евро.

Качваме се в колата след разходката по вода, отваряме бутилка Просеко и пушим цигари. В еуфория сме, такава, тиха и вътрешна, такава, шафранова. Оставаме в Италия още няколко дни. Обикаляме го това езеро от край до край, от град до град. Всички говорят за Кристо, по телевизията тече денонощно излъчване от кейовете, в ресторантите ни питат дали сме от родината на Кристо, а ние с кеф казваме „да“, защото кефът е без националност. Кристо, залезите и водите на Изео също.

P.S. Преди броени дни, на 13 юни, Кристо навърши 81 години. Навърши ги на кейовете. Жан-Клод също „беше там“, макар и далеч, и му се усмихваше леко от вълните. За техния проект, за любовта им и за изкуството. Световното.

ЧЕТИ КАКЪВ Е АЛГОРИТЪМЪТ ДА СИ ПРИЗНАЕШ, ЧЕ НЕЩО НЕ ТЕ КЕФИ