Нещата от живота

Последният Buddy Check

„Искам да предложа на Колибри да съм редактор на книгата ти“ –

написа ми един късен следобед преди точно 6 години. Беше чел откъс от ръкописа и въпреки че знаеше колко луд е сюжетът, това не те стресна. Напротив. Сякаш колкото по-тъмни, обрасли и непрогледни ставаха криволиците на въображението ми върху страниците, толкова по-лесно, почти подсвирквайки си, минаваше ти по тях. Не знам кога, по дяволите, беше намерил време да се занимаваш с моя роман…

Другите подминаваха парче стъкло на улицата. Ти виждаше как слънцето се пречупва в него.

Навеждаше се, вдигаше го от земята и го прибираше в джоба си, сякаш светът току-що ти е подарил диамант. Така се чувстваха хората около теб. Както когато мина през лъскавата лятна редакция на Amica в Созопол, обърна се към масата с невзрачните редактори и попита дали някой иска да те придружи за едно гмуркане до Свети Иван.

Не знам защо ти беше да ми показваш как се диша под вода.

Нито защо ти беше да минаваш 480 страници от романа ми офроуд. Нито да кажеш на премиерата на книгата ми, че е прецедент в нашата литература. Може би просто пак беше взел стъклото за диамант. Ти винаги имаше навика да се гмуркаш по-дълбоко. В разговорите. В историите. В хората.

Цигареният дим около теб се стелеше като силт след движение по морското дъно.

На открехнатата врата в редакцията на „Леуропео“ или насред океана, все беше някъде под повърхността. А кислородната бутилка на лекотата и иронията, с която живееше, изглеждаше неизчерпаема.

Днес нямам повече думи за теб. Думите свършиха. Остана само знакът ОК. Онзи кръг от палец и показалец, който под водата означаваше: виждам те, тук съм, всичко ще бъде наред. Тогава, когато не беше нужно да говорим, за да се разберем.

Показвам ти го и сега.

И само посмей да се пошегуваш с това!