Запомнете го така

За Любен Дилов-син с благодарност

Мисля си за това, което искам да ви разкажа за Любен Дилов-син.

За дълга на всички негови приятели и познати да запазим образа му във времето и да разкажем за нещата, които е оставил, създал и подпомогнал. Вече няма такива хора. Аз избрах да го запомня с добрините му, а искам и ти, който четеш тези редове, да научиш за тях, защото те не са без значение и не искам да бъдат забравени. За близо 20 години познанство, той остави тази ярка следа, с която всички негови близки днес споделят, че ще го запомнят.

Бохем с милиони интересни истории, изключително чувство за хумор,

безкрайна обща култура и винаги готов да помогне за нечия кауза. Сега ще разкажа една история, за която почти никой не знае, но която ми показа много ясно какъв човек е той:

Преди много години той и актрисата Лорина Камбурова приеха поканата ми и бяха водещи на годишните награди на Go guide. Неочаквано се получи много добра симбиоза между тях и месеци след това той често се интересуваше как е тя, има ли роли и дали кариерата ѝ върви… Когато дойдоха Ковид годините, Лорина се разболя много тежко и беше сама в болница в Москва. За няколко седмици състоянието ѝ се влоши много, беше в реанимация. Чувахме се редовно и в един момент ми стана ясно, че ситуацията е буквално на живот и смърт. Нейните близки имаха план тя да бъде транспортирана до Виена, където да се опитат да я спасят, но пътуването по време на Ковид и затворени граници беше абсолютно невъзможно. Тогава,

в момент на безсилие се обадих на Любо,

един от малкото хора, които познавам и участват в управлението на държавата, и му разказах каква е ситуацията с Лорина. Той ме изслуша внимателно, зададе няколко ключови въпроса по същество и само ми каза: „заемам се, след малко ще ти се обадя”. Ден по-късно Дилов беше направил и невъзможното, беше обиколил всички, беше отишъл, разговарял и убедил хората на най-високо ниво в държавата и за нула време имаше план за изключително сложен транспорт по въздух за човек, когото беше срещал само два-три пъти. Опита всичко, на практика успя, но за съжаление вече беше късно…

Мога да изреждам и да разказвам за още многото пъти, когато е помагал като издател на L’Europeo с общи идеи със списанието ни „Програмата“, как е давал всичката си енергия за съвместни изложби и културни проекти, как ми е помагал с контакти, съвети и идеи,

без да поиска нищо в замяна.

Спомням си как лобираше за смисъла да има медия с културна програма, възмущаваше се, че София сигурно е единствената столица без книжно издание, което да комуникира театри, кина, изложби, опера, балет и изобщо милееше за културата, съвсем искрено и автентично. Вече няма такива хора… И ако можех да му кажа само едно последно нещо, то трябва да бъде просто:

Благодаря ти за всичко, Любо!