Епизод пореден от криминалето с комедийни и софтпорно мотиви

„Какъвто народът, такава държавата“. Въпреки че звучат клиширано, тези думи не са загубили стойността си през вековете и като че ли в момента описват достатъчно добре ситуацията в страната ни. А тя не е никак розова. Не че българинът е глупав и недалновиден, но просто много от сънародниците ни заминаха да търсят щастието си в чужбина, защото  очевидно тук трудно се намира.

Читави хора в България има, но не им се дава поле за изява. Причините не коментираме. В крайна сметка избралите да останат в страната ни са принудени да живеят във филм, чийто жанр би могъл да се определи като криминале с комедийни и софтпорно мотиви – умишлено фалиране на банки, престрелки за парко- или наркоместа, а някъде в родното ни време-пространство Анелия си поства венериния хълм в Инстаграм, докато седи в колата си, слушайки Деян Неделчев – Икебаната и неговия касов хит„Ферма за сперма“.

Междувременно в страната се вихри див материализъм, в който парата управлява апарата. А ти си роб на заплата.

Толкова по въведението. Нямам намерение да изпадам в дълбок анализ на социалния и политически живот в България. Затова ще бъда кратък и ще ти разкажа една съботна случка, която говори много за самосъзнанието ни в момента и начина на мислене.

Преди известно време сядам в едно кръчме, разположено в близост до крепостта Баба Вида във Видин с намерение да отнема съдържанието на една изпотена бутилка бира на фона на тази чутовна и издялана във вековете на времето каменна крепост.

Докато се взирам в 1000-годишната осанка на Видините кули, прихващам разговор между двама англичани, обсъждащи страната ни. Около нас други хора няма, с изключение на напушения сервитьор и едно бездомно куче. „Българите са лъвове, но управниците им са магарета, разбираш ли?“, разправя единият. „Имат една от най-старите европейски държави, били са под управлението на турците няколко века, но въпреки това успяват да си върнат държавата.

И ето ги сега. Бягат от собствената си земя.“ „А, осъзнават ли какво имат?“, възкликва другият. Бирата ми тъкмо пристига и решавам, че е време да прекратя подслушването. Беше ми достатъчно. Взимам си пенливото пиво, ставам от заведението и тръгвам към крепостта, за да я видя отблизо и да размишлявам над думите на тия брит дендита. Не след дълго се озовавам на каменен мост, чийто край води към вратата на Баба Вида.

Около цялата крепост няма никой, само един-единствен човек, който я гледа, сякаш са стари приятели. Приближавам се към него и го питам до кое време е отворена крепостта и колко е входната такса. Беше събота. „Не работи“, вика ми. Била затворена през уикенда.

Ако туристическа забележителност не работи през почивните дни – или няма посещаемост, или някой няма интерес да има, мисля си. Иначе входът за българи бил четири лева. Разпитвам колко пари е за чужденци и дали има разлика в таксите. В много европейски страни и туристически дестинации е възприета практиката входните такси за местните да са по-ниски в сравнение с теза за чужденците.

Гледам го и очаквам отговор. А той ме гледа сериозно и мълчи. Както си стоим, в тишината се отчупва от устата му: „Два лева“. Значи за българи бил четири лева, а за чужденци два. Каква авангардна бизнес стратегия развивали във Видин, мисля си. Но таксата за чужденците била „неофициална“, разправя ми. Как така „неофициална“, питам го. Гледа и мълчи. Явно не му се говори. Нещо видимо го яде отвътре.

И продължава: „Беднотия и корупция, приятелю. Как да ти кажа…“. Гледа в земята и пали цигара. „Виждаш ли това зад нас?“ – и сочи към Баба Вида. „Това е светиня. Даденост от горе. Разрушавано и опожарявано през вековете, после издигано наново от пепелта; посрещало и изпращало стотици поколения наши прадеди, за да може аз и ти да седим и да му се любуваме.“

Сякаш се отприщи нещо в него, което имаше нужда да излезе навън. Беше му заседнало като буца в гърлото и трябваше да го освободи. Каза ми, че видинският край е много беден и местни почти не посещавали крепостта. Чужденци идвали повече. Но малкото постъпващи пари не се инвестирали в Баба Вида, а в частни джобове. Крепостта не се поддържала и била в ужасно състояние. Обрасла и с начупена фасада. Откъде идват парите и кой ги прибира, питам го.

Разправя, че няколко чужди туроператори организират круизи по поречието на Дунав и водят чужденците. От крепостта им взимали по два лева вход, защото парите от входа въобще не се отчитали. Чужденците се пускали срещу два лева, а парите от входа се прибирали директно.

По-късно плячката се деляла, с когото трябва. Някои туроператори дори разбрали за схемата и спрели да водят чужденци. Та така. Гледа с празен поглед към веещото се над крепостта българско знаме и въздиша. Пак мълчи. Когато парата управлява апарата, всеки морал би се продал.

Какъвто народът, такава държавата. А историята тъне в забравата. За съжаление, където беднотията е поголовна, парите се издигат в култ; накрая конците се дърпат от тези с най-много пари.

Но и аз, и ти знаем, че парите не са всичко. За да има държава, трябва да има народ.

За да има народ, трябва да има народен дух и обща цел. Защото без общо съзнание и мисъл народът се превръща в механичен сбор от хора, който може лесно да се управлява и манипулира единствено с малко трохи и качествен цирк. Затова историята е тук, драги БЪЛГАРИНО.

Да я има и да ни пази от чужди влияния през тъмните за народа ни дни, да ни сплотява и обединява. Затова я пази и ти. Защото народ без история не е народ. Народ с цел и единен дух е силна нация. Силна нация, силна държава. 

ВИЖ ОЩЕ 50 НЮАНСА СИВО В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК