Inner Space: Емоционалната зависимост – когато любовта се превръща в страх

Къде минава границата между нуждата от близост и страха да останем сами

Може да се каже, че темата ни за месец април отново насочва фокуса към взаимоотношенията. Емоционалната зависимост е особено чувство на страх, тя е своеобразна стратегия за адаптация, често резултат от връзката с „първия друг“.

Как да я разпознаем, когато я изпитваме с цялото си същество?

Защо изобщо я изпитваме? Все трябва да ни върши някаква работа, нали така? Каква е разликата между зависимост и привързаност и кое може да ни накара да изгубим идентичността си в името на връзката? Отговори на тези и още въпроси ще ни даде Евелина Лафчийска – бакалавър по психология и магистър по „Семейно консултиране“, завършила специализацията си в Българската асоциация по фамилна терапия и член на hOUR SPACE – Mental Health Hub. Със своята експертиза и опит тя разглежда емоционално зависимия индивид в контекста на отношенията, за да ни покаже как изглеждат нещата в подобна динамика. Ясно е, че всички имаме нужда от център, спрямо който да организираме себе си. Най-важно е обаче този център на равновесие, стабилност и опора да не е човек, защото, ако мръдне – падаме и двамата. Приятно четене!  

Емоционална зависимост – как да я разпознаем:
Признаци, причини и начини за изграждане на по-здравословни емоционални отношения

Автор: Евелина Лафчийска, психолог и член на hOUR SPACE – Mental Health Hub

Емоционалната зависимост е една от най-честите, но и най-незабележими динамики във връзките. Тя невинаги прилича на токсична любов, нито винаги се проявява чрез драма. Понякога може да изглежда като „много силна привързаност“, „дълбока любов“ или „истинска отдаденост“. Но под повърхността често стои страх – страх от изоставяне, страх от самота, страх от това, че не сме достатъчни/не ставаме като хора, не ставаме за обичане.

И точно този страх превръща нуждата от близост в зависимост.

В системната терапия наричаме това „сливане – да изгубиш себе си в другия“ – моментът, в който нуждите на партньора започват да диктуват собствените ни избори, решения, действия, приоритети и идентичност. И го бъркаме с привързаност. Но не е. Зависимостта ни кара да мислим „Не мога без теб“ и това прехвърля центъра на нашия собствен живот и личност към тези на другия. Привързаността е нещо различно. Тя е здравословна, необходима интимност, в която обаче има лични граници, има граници на връзката. Има присъствие и на двамата партньори – всеки със своите собствени преживявания, мисли, решения, действия, идентичност. Заедно, но без задушаване.

Ето няколко признака на зависимост, не на привързаност:

1. Постоянен страх да не бъдем оставени – Дори малки спорове/напрежение активират силна тревожност и мисли като „ще си тръгне“, „не съм достатъчен/на“.

2. Трудност да останем сами със себе си – Чувството за празнота, когато партньорът не е наоколо, ни кара да търсим контакт постоянно – съобщения, обаждания, проверки, ревност.

3. Прекомерна адаптивност – Угаждане, избягване на конфликти, съгласяване с неща, които не искаме, само за да запазим връзката.

4. Собствените нужди и граници се размиват – Желанията на партньора се превръщат в център, докато нашите остават на заден план или изобщо ги няма.

5. Вътрешен критик, който сякаш „оживява“ край партньора – Чувство, че не сме интересни, успешни, обичани. Непрекъснато внимаваме да не го/я разстроим, разгневим, нараним, отблъснем.

6. Отговорност за емоциите на другия – Ако партньорът е тъжен, ядосан или разочарован, усещаме че сме виновни или длъжни да „поправим грешката си“.

В кабинета си виждам ежедневно как тези признаци се проявяват не като теория, а като лични истории, които засягат начина, по който партньорите дълбоко се свързват. Нека ви разкажа за Мария – ще я нарека така. Тя е във връзка с дългогодишен партньор, който ту го има, ту го няма (най-често има работа), ту е мил и топъл, ту студен и затворен. И колкото по-непредсказуем е той, толкова по-напрегната е тя. Усеща се несигурна и това подклажда страха ѝ, който на моменти нараства във вътрешна паника. И за да се справи с тревогите си, тя много се старае – полага усилия да е добра като жена, като домакиня, като професионалист, като партньор, като майка. Непрекъснато внимава какво казва, какво прави, съобразява се какво пазарува, какво готви, колко харчи… За себе си почти нищо. На повърхността Мария може изглежда много стабилна, уверена. Е, освен от време на време, когато избухва в изблик на ярост или плач, защото не издържа. Но често и двамата партньори го отдават на нейната умора.

И двамата са склонни да „припишат“ проблема на нея

– „Тя има проблем, на нея ѝ става нещо“. Но това, което не се вижда, е, че на едно ниво Мария „приема“ проблема, но на друго не. И тук идва реципрочността – връщането на баланса. Често несъзнателно Мария се опитва да си върне контрола – било то чрез грижата, която проявява („Аз готвя това, което харесваш, сега ти трябва да правиш това, което харесвам аз“), било то чрез малки манипулации („Обаждам ти се толкова често, защото искам да се уверя, че си добре“), ревност (не само от други жени, а и от приятелите му, работата му). И в тази динамика страдат и двамата.

Но Мария не е „такава жена“ по характер. Тя е научена на това. Израснала е в дом, в който спокойствието е зависело от нея: да бъде „удобна“, да предугажда настроенията на родителя, да тушира напрежение, да не създава проблеми. Там е научила, че любовта е нестабилна и че трябва да се заслужи. Че границите са заплаха за връзката. Че нуждите не са важни – дори напротив, те тежат, те пречат, натоварват! Така като възрастна тя продължава познатия сценарий – не защото иска, а защото това е единствената форма на любов, която познава.

Тя не знае какво е да бъдеш близък с някого по открит и автентичен начин.

Не знае какво е да се грижиш за нуждите си, без да бъдеш егоист. Не може да позволи на другия да се погрижи за нея (а в същото време безумно го иска), защото да се отпуснеш в ръцете на друг е страшно и затова „по-добре да търпи, отколкото да остане наистина сама“. Нейната болка е толкова позната за много от нас. Защото емоционалната зависимост не се ограничава от интелекта, успехите или възрастта. Тя се появява, когато вътрешното ни дете още чака някой да го увери: „Добре си. Ценен си. Не си сам“. И точно това чакаме и от партньора. Но партньорът не може да поправи детските ни рани – може само да ги освети. И го прави, но понякога е толкова болезнено, че не можем да видим. И тук идва въпросът какво да правим? Да обичаме по-малко? Не! Да обичаме по-зряло. Как?

Поставете себе си на фокус, не само партньора. Питайте се всеки ден, а ако искате, и записвайте:

• От какво имам нужда аз сега?
• Коя съм днес извън другия/извън връзката си?
• В какви моменти предадох себе си? Кога изоставих своите нужди, за да запазя мира?

Работете с границите:

• Оставайте по малко сами и наблюдавайте какво се случва във вас тогава.
• Говорете повече за себе си – това, което правите, харесвате, мислите, чувствате…
• Опитайте да разпознаете конкретни типични за вас фрази, които минават в ума ви, когато не искате да направите нещо или объркате нещо – те са вашите сигнални лампи да кажете не или да проявите емпатия към себе си.
• Упражнявайте разбиране и емпатия към себе си: Какво ви утешава, когато сте уплашени/напрегнати? Когато не се стараете или объркате нещо, как бихте се подкрепили? Как бихте искали да признаете своята важност? Какво наистина ще ви покаже, че сте ценен човек? Какъв жест бихте направили в такъв момент към себе си, ако наистина вярвахте, че имате значение?

Емоционалната зависимост ни кара да обичаме от страх.

Здравата любов ни позволява да обичаме в свобода. Когато изградим вътрешна опора, ние вече не търсим в партньора онова, което ни липсва – търсим среща, споделяне, подкрепа. И тогава връзката се превръща не в начин за изваждане на болезнените ни места, а в пространство за разширяване.

Inner Space: Сексуалността и нейното значение

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.