30-те
Около 15 септември целият ми нюз фийд във Фейсбук се напълни с малки спретнати дечица, пръкнали се преди има-няма шест-седем години – децата на моите колеги от университета, на моите съученици от гимназията, на познати от детинство.
В този момент се чудех кой е по-щастлив – дали малчуганите, които нямат идея за следващите дванадесет години, или родителите, застанали с още по-озъбени усмивки до тях.
Повечето от тези родителите са мои връстници – между 30 и 32 – 33 години. Хора, които вече са създали семейство, наченали са някакво кариерно развитие, създали своя балон, в който се водят донякъде удовлетворени.
Когато се видим, историите ми за това, какъв нов бар съм посетил, къде сме пили с други необремени от семейни ангажименти приятели, предизвикват поглед, в който се смесва завист и съчувствие. „На 31 е, а още се вее по дискотеките”, си мисли един. „Нека му е зле, а аз не мога да мръдна никъде след работа”, си казва друг.
Разнопосочните настроения показват твоя избор. Защото 30-те са времето за решения: какво ще работиш, къде ще живееш, с кого ще живееш и т.н. 30-те сменят и твоето обкръжение. Все повече започваш да се събираш с онези, чиито екзистенциални избори са близки до твоите.
По-хубавото обаче в тази част от живота е, че вече нямаш нужда от оправдания – можеш да бъдеш свободен пред себе си и да не те е страх, че не отговаряш на някакви стандартизирани рамки, в които ожесточено са се опитвали да те напъхат роднини, близки, приятели, учители и кой ли не от най-ранна възраст. Семейната единица вече не е мама, татко и аз. Тя е само аз. Егоистичен и нарцистичен. Свободен и самодостатъчен. Проблем е, разбира се, че моите 30 са извън нормата, това води до сблъсъци, до съмнения дали изборът е правилен.
Но в крайна сметка прибирането вкъщи след работа само при гаджето или на спокойствие, или след две-три-пет питиета в сряда, без да има кой да ги брои, е много зареждащо.
Подобно поведение в никакъв случай не е признак на безотговорност, не е лекомислено държание. Моят кръг от хора в началото на 30-те е работещ, трезвомислещ, финансово подсигурен. На тези години вече си започнал някаква кариера или обикновено си във фаза, в която не можеш да понасяш досегашните си занимания и си казваш, че ги сменяш сега или никога. На прага на тази психологическа бариера или вече леко стъпил на него изпадаш в дупка, която отгоре някой зарива. На всяка следваща лопата с пръст пише: „Това ли е моето призвание?”, „Наистина ли цял живот ще правя това?”, „Дали да не замина за Африка да помагам на страдащи сомалийчета?”, „Никога няма да имам пари за собствен апартамент”, „Късно ли е за промяна?” и други такива занижаващи самооценката въпроси. Отговорът е, че ако до 30 не знаеш с какво искаш да се занимаваш и ако не си направил поне три стъпки, за да го постигнеш, то наистина си изпуснал бързия влак и трябва да тичаш, за да не тръгне и трамваят. Да, млад си още, но на 40 не е толкова рано тепърва да бъдеш лекар или адвокат в конкурентна среда, в която 25-годишни с настървение чакат да захапят кокала.
Извод: животът не се дели на декади, а е последователност.
На 13 кандидатстваш в гимназия спрямо ориентацията ти за висше образование, следствие от него трябва да е работата, която ще вършиш. Въпросът, какъв ще станеш, когато пораснеш, не е случаен. Той показва именно, че трябва да мислиш овреме, колкото и да звучи това като бабин съвет. Защото историите за хора, променящи съдбите си и ставащи милионери на 45, са колкото вдъхновяващи, толкова и измамно обнадеждаващи. Шаная Туейн става истинска звезда около 30-те, но дали не е пяла десет години преди това по клубове и не е записвала демо касети.
На 30 ти започваш да гониш времето, а не то теб. Не ти стига за спорт, защото работиш поне два часа повече. Не ти стига за роднини, защото искаш да се забавляваш с приятели, които не те натоварват с въпроси и мнения, колкото близките. Мечтаеш си за здравия сън от преди петилетка, когато нямаш деца, нямаш кредити, нямаш думата „не става” в речника. Същевременно знаеш, че си натрупал знания, умения, балансирал си емоциите. Тогава хващаш линия и молив и чертаеш своя път – понякога криволичещ, неравен, друг път – гладък и безпрепятствен.
Отново опираме до избора какъв ставаш с времето. Сам решаваш дали ще си чичко/леличка, или да запазиш своята свежест и няма да спреш търсенето и да отправяш сам на себе си предизвикателства.
Извод: спри да се вайкаш и натисни педала, за да не се окажеш смачкан под него.
30-те са време на действията, а не на теориите. Научил си вече азбуката, време е да четеш. Без да се сбогуваш със своите идеали, можеш да бъдеш достатъчно продуктивен, за да направиш нещо смислено и да разбереш, че имаш връзки, имаш способности, потенциал да бъдеш някой. Не всички ще бъдем инженери, трябва някой да изхвърля и кофите за боклук все пак, но да го прави както трябва. Да носим отговорност вече е задължително, но не трябва да е свързано с драми, депресии и негативи, защото да бъдеш сериозен не е страшно, а по-скоро мотивиращо.
Всички искаме да сме успешни в личен и професионален план, но няма как да стане, ако не направим избор за това. Понякога жертваш единия от двата аспекта – можеш да си майка на пълен работен ден например или шеф с 16-часов работен ден.
Извод: важното е да бъдем доволни, когато теглим чертата, без значение дали сме на 30 или на 50.
За миг реших, че съм нещо особено, нещо по-специално. След това си тръгна.
