Удави се в книги, джаз и вино

Създай си паралелна вселена

  • 15.02.2017
  • от Александра А.

Има няколко неща, които мога да правя, докато не умра. Две от тях са четенето на книги и слушането на грамофон. А когато плочата е на Чет Бейкър или Майлс Дейвис, а книгата на Фицджералд, Виан или Бурдо, тогава...тогава просто се отделям от планетата и се изстрелвам в орбита. Имам право да не харесвам света.

Имам право да кова някаква своя алтернативна реалност.

Самотен и странен месец е сега. На дъждове и усмивки. На тъги и слънце. Няма никакво значение дали има кой да държи ръката ти нощем или не. Винаги, винаги се учи да бъдеш поет и да обичаш случващото се. Приближи се. Ще ти споделя някои свои тайни. Ще ти разкажа за три книги, които натъпквам в джобовете си, преди да се хвърля в реката. Три книги, които се давят в джаз и неудържимо понасят и мен...

Гетсби, Гетсби. Единственият Гетсби.

„Тази книга нито веднъж не ме разочарова. Нямаше и една отегчителна страница.“е откровение от „Норвежка гора“ на един друг гений. Харуки Мураками. Дори и там, дори и той танцува странния си и безкраен танц с Фицджералд. Ех, Франсис Скот Фицджералд. Писателят, който може да обърка цялото съзнание на всеки читател, пренареждайки изцяло вкусовете му за литература, дрехи, музика, любов.

„Великият Гетсби“ определено е сред книгите, които живеят свой свобствен живот и имат на разположение сякаш цяла една отделна планета. Блясъкът, копнежът и всичката тази далечност, описани в романа, влияят на читателя като мощен и почти нереален вятър. Такъв, който роши косите и бута към ръба. Към ръба на излишествата, бижутата, любовите, рисковете. Във „Великият Гетсби“ няма утре. Страница след страница...и все днес.

Огромните цветя на Борис Виан

„Но както можеше да се предположи, плочата свърши. Едва тогава Колин се върна към действителността.“ е изречение-тъга. „Пяната на дните“ на Борис Виане книга, в която, за щастие, плочата никога не свършва. С всяка своя дума Виан вълнува и забърква чудноват бъркоч от емоции. Реалността и измислицата стискат здраво ръцете си и размятат краката си в ритъма на бавни и неритмични мелодии. Тази книга е безцветна. Това не е лошо. Думите на болезнената история на Виан са оцветени с всички възможни нюанси и разцветки на черното и бялото. А това са ужасно много цветове. Пианото звучи фанатично във всяка страница. Пространствата се изпълват с цветя.

Толкова много цветя. Че да могат да спасят един човешки живот. В романите на Виан плочите не свършват никога. Реалност няма.

Борис Виан. Този, който цял живот върви по въжето и държи в едната си ръка тромпет, в другата чернови за романи. Благодаря за литературата и джаза.

А къде е твоят Боджангълс?

„В очакване на Боджангълс“ е малко и болезнено литературно бижу на френския писател Оливие Бурдо. Книгата е по книжарниците от няколко дни, а вече успявам да почувствам огромната й мощност. Неподправената й вечност дори. Това е роман, за който трябва да имаш сетива. Роман, който прелиства страниците си на забавен каданс, премрежва погледа ти и те понася в ритъма на музиката. И танцуваш толкова силно и с такава отдаденост. И всичко, което е било, така бавно изчезва, че започваш да твориш някакви нереални пространства, докато не се потопиш изцяло в болката на едни вълшебни хора, които се обичат повече от всичко на земята. Обичат се докато не се разтворят напълно в страданията си и не се удавят в джаза.

Mr. Bojangles в изпълнението на Нина Симон е парчето, което се върти на грамофона от първата до последната страница. Ти имаш ли такава силна муза?

Можеш ли да се изключваш от реалността, гонейки Боджангълс?

И така...

Разходи се по любимите си улици. Купи си вино и цветя.
Мини по някой мост и си представи, че си герой на Чехов.
Прибери се у дома.Целуни любимата за сбогом и напълни джобовете си с книги.
Върни се отново на моста.
Готов ли си? 3...2...1...
Отваряй бутилката, пий и чети. Това бягство е по-сигурно от онова със скачането. Удави се в литература, джаз и вино.

За времето, в което душата ти се нуждае от грамофон.