По радиото звучи джаз само за нас

Приятно ми е да се разпознаем, каза тя и избяга…

  • 28.06.2018
  • от Стефани Калчева

Винаги се опасявам, че ще те срещна, преди да съм подготвила сърцето си, но, естествено, се случва, когато най-малко очаквам. Виждам вечно присмехулните очи в тълпата и изведнъж настоящето е само бегъл спомен, за сметка на миналото. Онова, в което плахо ми държеше ръката в колата, докато небето изливаше най-поройния дъжд на света. Сякаш ме предупреждаваше, че трябва да се опазя, че още не е късно да спра джаза, който нахлуваше от радиото директно в уплашеното ми сърце. Винаги съм се страхувала от светли очи – не разбирам кога точно веригата започва да дрънчи около мен, но винаги научавам достатъчно късно, за да има някакво значение.

Приятно ми е, че успяваме да се разпознаем. Помниш ли обаче, когато се запознахме? Усещахме, че сме се срещали и преди, макар аз да не вярвам в предишни животи, ти си по духовната част. Дори пих чай с теб, кръстосала крака на пода, говорейки толкова бързо и нервно, че сама не разбирах какво излиза от устата ми. Помниш ли, че мога и да мълча безумно дълго, без значение че ми задаваш хиляди гневни въпроси? Излязох в пороя, треснах вратата на колата и бягах до входа така, както бяга осъден на смърт. Колко глупаво. Не съм знаела, че не мога да се скрия от себе си, колкото и пъти да заключа входната врата, колкото и настървено да дърпам пердето. Дърпах го, но знаех, че още си долу и гледаш нагоре. Казвах си, че повече никога няма да сляза, но всяка следваща среща ми доказваше, че греша.

Помниш ли, когато се изгубихме в гората през нощта? Не се притесних нито за секунда, а бяхме изпили завидно количество алкохол, бяхме извън София и никой си нямаше и на представа къде съм.

Започнах да се чудя колко време ще им отнеме да ни намерят, ако се блъснем и умрем.

Как ще се чудят какво съм правила с този мъж в този час на това място, дори най-близките ми. Ако и сега ме питат, няма да мога да обясня. По принцип съм предпазлив човек, мнителен, плашлив. Но онази сила, която ни караше да стоим прави пред нас, прегърнати за цял час, е същата, която ми изключи радара за опасност. Заради нея пропуших с теб отново, смеех се шумно и безразсъдно, гледах зарята от 15-ия етаж и се чудех още колко срещи ни остават, часовникът тиктакаше зад шестото ми чувство.

Хубаво е, че ме разпознаваш. Искам да ти кажа нещо, но не знам какво. Пиша ти рядко и винаги толкова студено и отсечено, защото радарът отново работи и не ми позволява да се кача в тази кола, когато вали. Или да ти позволя да ме грабнеш и да ме отведеш в друг град. Гледам книгата, която ми подари – със страхопочитание препрочитам посланието, не смея да започна самата книга, имам чувството, че ще изскочиш оттам. Знам, че знаеш кога точно си мисля за теб, а аз усещам кога ме сънуваш. Ако не се избягвахме, щях да ти разкажа как напоследък имам пророчески сънища и скептикът в мен се възмущава. Виждам те понякога, когато си реша косата – толкова е черна, че първата ми асоциация е как падна в плен, напълно неспособен да ѝ се съпротивляваш. Съжалявам. Не исках. Или пък исках?

Когато някой ме попита за теб, винаги реагирам снизходително и иронично. „О, той ли! Отдавна не съм се сещала за него, не означава нищо за мен, къде ми е убил умът, ха-ха“. Ха-ха. Да умреш от смях. Дърпам пердето и ми се струва, че си долу и ме гледаш по онзи обречен и умоляващ начин. Гася лампата и лягам в очакване на поредния пророчески сън.

Много е странно, когато хора, които са заспивали в косите си, не се разпознаят на улицата. Кимвам ти, усмихвам се неловко, сърцето ми пада в стомаха, подтичвам в другата посока. Прибирам се. Дърпам пердето. Лягам си. Сънувам толкова зелени очи, че небето се разтваря и изсипва върху ми най-големия потоп. По радиото на Бог звучи джаз.

Ако сме докоснали нежната ви струна, впуснете се в още една романтична приказка тук.