Мароканското уиски и алъш-веришът вървят ръка за ръка

Как една мечта се превръща в история за мерцедеси 90-ка и лутане из ориенталски лабиринти

  • 13.02.2016
  • от Виктория Цачева

Помниш ли Жади? Помниш ли кога за първи път видя фееричните шалове, с които тя танцуваше? Помниш ли малките улички, по които с Лукас се гонеха, докато накрая той я дръпне в някой ъгъл, за да я целуне?

Това е история, която може би си пропуснал, но е онази, която за мен беше прозорецът към един друг свят. Е, тогава бях на десет и си казах, че трябва да отида там. В Мароко. Може би беше свързано и с желанието на всяко малко момиче да бъде принцеса. Аз исках да съм принцеса в Ориента. Глупаво ще ти се стори, но 13 години мечтая да опитам този свят, да го помириша, да се гоним по уличките с моя Лукас и да се губим в красивите пазари на Медината, отрупани с ароматни подправки, свежи плодове и красиви шалове. А докато се преследваме с поглед, възрастни лели да ме благославят за красотата ми и да ми подават виненочервен узрял нар и аромати за любовни магии. Вечер с Лукас се срещаме насаме, аз му танцувам и мятам загадъчен поглед през шала, а пендарите подрънкват в ритъма на тялото ми.

И така, сутринта се будя в мекото легло, но него го няма. Изтръпвам за момент и тичам на терасата. Да, долу е, с комшиите от съседната улица, които му разказват за стоте камшика, с които трябва да ме накаже, ако избягам с друг. След това палят по един хашиш, пият чаша чай с мента и всеки разказва как е ступал жена си предната вечер. ..

Е, тръгнах за Барселона, където живее Лукас сега. Вечерта, след като пристигнах,разбрах, че всъщност ще отпътуваме за моето Мароко. Ама не просто Мароко, а Фес и не просто Фес, а Медината. Ако не сте гледали онази сапунка – Медината е баш центърът, където става калабалъкът и където 13 години по-рано Жади и Лукас се гонеха за последно.

И ето ни в Мароко, Фес, в стогодишна автентична къща насред Медината, до най-голямата джамия. Все още не мога да повярвам, най-вече за това, че се метнах до Барса за рождения ден и петнайсет часа по-късно се озовах в моя филм. Лукас беше притеснен дали ще ми хареса и не престана да ме пита как съм, а аз зяпах с отворена уста.

Като за начало не съм вярвала, че е възможно да видя толкова много еднакви мерцедеси 90-ка на едно място. Не, не беше изложение, просто явно там това си е UBER X.

Бяха десетки – бели, черни и сиви. Качихме се на един, слязохме на входа на Медината, където ни посрещна Саид. Беше симпатяга – арабин, ама по-африкански тип, затова беше и обект на тънка дискриминация в града.

Първа вечер все пак, няма да правя прибързани изводи. Само ще изпадна в една конкретика относно санитарния възел – тоалетната не ни побираше целите, а вратичките й бяха като на мексикански бар насред пустинята. Нищо де, романтиката след тоалета ще бъде възстановена в невероятната стая с огромна двуетажна тераса и голямо меко легло, точно като от филма.

Необезпокоявани от шестте молитви до главата ни от 4 до 12, най-накрая се събудихме. Саид ни снабди с интернет, моят гийки Лукас изтегли всички възможни карти и навигации, прегледа маршрутите, зареди си батерията три пъти, взе другия телефон, зареди и него, за всеки случай взе зарядни и тръгнахме. Второ впечатление: вече съм във филма, имам истински арабски шал, с който съм готова да се забуля, ако много ме заглеждат, Медината гъмжи от хора, улицата, по която минаваме, е като в музей – с керамична мозайка и дървен под, а сергиите са навсякъде и предлагат какво ли не.

Поемам дъх.

Трето впечатление: не мирише, като във филма – по-скоро нещо средно между урина, овча кожа, ферментирали плодове и засъхнала кръв.

Там времето е спряло – месото се продава полузаклано, понякога си е живо, даже има и с перушина, местното такси се нарича муле и се отърквате хубаво, докато се разминавате.

А ако тоалетните на всички са като нашата, разбирам защо предпочитат да ползват задънените улички.

Вървим вече около час и се опитваме да стигнем до един от шестнайсетте входа на Медината, а колкото повече завои правим, толкова повече не знаем къде отиваме. GPS-ът и всички карти не засичат малките пътечки и навигацията така ни изгуби следите, че можеше да ни намери само жената на Петко Сертов. И в този момент на отчаяние пред нас застана един мургав ангел, с много добър английски и завиден френски: „Мадам натам, мосю насам“, и хоп, излязохме за три минути. Излезе към две евро тази услуга. Следващи три завоя самостоятелно – друг ангел – на около шест години – пет евро. Лукас започна да се ядосва, защото неговата най-голяма любов ни изневери много подло точно когато имахме нужда от нея. А аз просто исках да се гоним из пазарите и да ми подаряват нарове и аромати. Започнах да се плаша, защото, щом ми видят русата косица и големите ококорени очи, всички се спускаха да ни „помагат“. Това, което ще кажа, е ужасно, но трябва да призная – изглеждахме като немски туристи.

На другия ден – същото. Докато не срещнахме Мохамед. Тук някак си историята придобива тъжен и срамен характер. Тъй като с моя Лукас сме горди българи шанаджии, си обещахме да не го споменаваме пред много хора. Само ще дам няколко съвета – не отказвайте ментов чай или както му викат – мароканско уиски. Тези пичове са толкова добри, че направиха игра с мен и докато се усетя, вече купувах килим още на първата чаша. Не, не купувайте и всякакъв вид кожени изделия, ако някой все пак си търси раница с история от мароканска овца – да пише на редакцията.

И не, мили дами, „маджикал крийм“ няма, нито пък масло за вечно обезкосмяване. Също така и ароматът от амбър не може да се ползва за парфюм в продължение на 15 години.

И така, Мохамед ни разходи по магазините със специални цени за туристи - за 20 евро. Това, ако сте българи – фенове са на Стоичков и май някога сме им опростили някакъв милиарден дълг. И как не, ако и политиците са им като продавачите…

След като направихме груба сметка, решихме, че няма как да изкараме следващите 4 дни с това темпо, и Лукас най-после хакна системата на тази лудница и научи поне 200 от тези 7025 улици. Аз запомних три, ама най-красивите. Валя ни малко дъжд над града, на няколко пъти се скарахме за дреболии и не… не беше като във филма. Мароко никога повече няма да бъде същият за мен. Може да ти се струва, че това е разказ за кошмарно пътуване, ама ние сме решили да се върнем – за няколко дни във Фес, за да се пазарим до дупка и след това тръгваме към пустинята да прекараме няколко дни с номадите.

Ако обичаш да лежиш на плажа под някоя палма и да ти правят масаж на краката – това не е твоето място.

Аз ли? Аз обичам сбъднатите мечти – в крайна сметка никой не ме почерпи със сочен нар, а вместо да се прехласват по мен, лелите ме бутаха в опит да се разминем. Не научих и любовни магии. Ама поне и стоте камшика ми се разминаха.

Виж още как Испания те учи да живееш лежерно.