СОЦИАЛЕН МАХМУРЛУК

... или колко е хубаво понякога да си сам вкъщи

  • 01.02.2016
  • от Кристина Христова

Неделя след обяд. Завесите са спуснати. Лежа си на дивана и гледам с уморен и празен поглед черно-белите плочки на пода, имитиращи огромна шахматна дъска. Телефонът звъни, а аз не помръдвам. Скапана съм. Усещам устните си плътно залепнали една за друга, сякаш в тъмното по погрешка съм  ползвала едно от онези лепила за хартия под формата на стик вместо червило. Знам, че дори да успея да плъзна пръст по зелената слушалка на дисплея, няма да мога да кажа нито дума. Чувствам се като безсилна шахматна фигурка, затворена в очертанията на квадратчето си. В един момент ми става адски смешно как се спотайвам като престъпник от най-приятните неща в живота. Жалкото подобие на весело настроение все пак ме кара да се насиля да вдигна. Имам броени секунди да измисля най-доброто оправдание да не изляза на кафе-разходка-шопинг-бар с приятели. В противен случай отново ще се пусна по социалното влакче на ужасите.

Не, не съм пила дори и капчица снощи. Всъщност вчера беше най-готиният ден на света. Обядвах с приятели, обиколихме магазините, вечерта ходихме на китайски ресторант. После играхме настолна игра вкъщи. След това на бар, а накрая – на парти в два поредни клуба. Имаме усмихнати и забавни снимки, които благодарение на тайфата ми вече циркулират из всички социални мрежи. Защо тогава се чувствам като парцал и не искам да говоря с никого?

Ами много просто.

Имам социален махмурлук. Да „преядеш” с разговори и безкрайни срещи с различни хора може да бъде адски изцеждащо.Често имаме нужда просто да си висим вкъщи през уикенда, потопени в блажено дзен мълчание като будистки монаси, надвесени над готина книжка и димяща чаша чай.

Въпреки това потискаме тези красиви пориви заради критичните физиономии на околните и предизвикващите срам реплики – „Ооо, станал си чичко, я идвай на купона!” или „Какво те мъчи, сподели...”.

Всъщност проблемът не е в хората – обичам приятелите си и историите им. Те ми вдъхват надежда, когато съм в лошо настроение. Проблемът е, че дори когато отвътре преливаш от сърчица, слънца и весели емотикони, 38-те часа активно социализиране без прекъсване през уикенда са по-скоро изтощаващо, а не зареждащо преживяване. Трябва да си луд, за да изпитваш истинско удоволствие от подобно вършеене. Слогани като Work hard, play hard правят нещата още по-сложни, защото вдъхват усещането, че забавлението е нещо, което си принуден да изживееш насила и на всяка цена. Ти си хамстер, който не спира да тича по колелото работа-парти-работа-парти, и да документира това пред света. Въпрос на време е да грохнеш. Неслучайно нетът крие десетки форуми, посветени на феномена „социален махмурлук”.

Толкова сме се вманиачили да поддържаме активен социален живот, че превръщаме свободното си време в стриктен и стресиращ работен график. Тагването и милионите покани за събития във Фейсбук само задълбават факта, че не умеем да изкараме по приятен начин един-два часа сами със себе си. Правим всичко по план, стегнат като eкселска таблица. Без нито едно празно поле, което да даде възможност на добрата стара случайност да ни зарадва, като ни се усмихне лежерно. Излизаме по 30 пъти на седмица, за да докажем пред света, че не сме сами. Страх ни е, че ако откажем една-две покани за кино, приятелите ни ще спрат да ни търсят и ето, че мислено се превръщаме в самотния съсед, който си говори само с гълъбите.

Чувството да избягаш от час в училище едно време беше толкова сладко не защото те спасяваше от контролно по химия, а защото те караше да се чувстваш господар на деня си. Небрежно, закачливо приключение, което ти носи свобода.

Днес тази свобода е да си вдигнеш краката на табуретката и гордо да пропуснеш събитието, на което не ти се ходи.

Не забравяй, че най-яките моменти не могат да бъдат разказани с думи и снимки. Точно в това им е чарът. Хората, с които взаимно повдигате онлайн рейтинга си, като  поствате общи снимки от култови места, не са твои приятели. Истинските ти приятели са тези, с които може да не сте се чували два месеца, да им изпратиш тази статия, а те да продължат да ти говорят след това.

Затова сложи голямата цедка. Избирай само най-хубавите хора, места и събития, а когато те завладее импулсът да избягаш от някое събиране, да се свиеш на кълбо у вас и да се завиеш през глава... отдай му се без угризения.