ДА СЕ ТЪРСИШ ПОД ДЪРВО И КАМЪК

Ако няма къде да отидеш - ела на себе си, и ако няма какво да правиш - ходи да търсиш себе си.

  • 02.10.2015
  • от Таня Стоилкова

- С какво се занимаваш?

- Търся себе си.

За някои хора това е хоби, за други екзистенциален въпрос, трети са го превърнали в работа на пълен работен ден, четвърти така маскират мързела си, пети го превръщат в мисията на живота си. Без значение под каква форма, епидемията рано или късно застига всеки от нас.

Защото днес индивидуализмът е на почит и можеш да бъдеш всичко, свободен си да търсиш своето място и себе си, да се променяш, да експериментираш.

Всеки ден те заливат с мотивиращи истории на хора, напуснали удобството на офиса и тръгнали на път да гонят дивото. Хора, постигнали уж дребните си мечти, хора изкарали милиони от хобито си, хора, които се променят за една нощ. Инженери стават йога инструктори, програмисти си правят малки еко ферми, професори стават аранжори, хора без работа стават лайф коучъри. И си викаш ЕБАСИ! Дали пък да не напусна работа и да плета гривнички, докато не намеря себе си. Дали пък, гонейки 30-те, да не сбъдна детската си мечта и да стана балерина?!

Отвътре започва да те дере онова странно тревожно чувство, че нещо трябва да се случи, че нещо трябва да направиш, че мисията на живота ти не е да чакаш петък. Онова досадно чувство, което (с извинение) много прилича на подкожна пъпка, която адски много те дразни, чак те боли. Знаеш, че е някъде вътре в теб, но не знаеш какво е и всеки ден се събуждаш с надеждата, че ще избие. Че истината ще те плесне по челото и ще разбереш кой си и къде си. А дотогава си тотално изгубен.

Така се изгубих и аз. В хора, в пространства, в любови, по пътища разни и криви. Усещах, че не съм си на мястото. Реших, че съм тотално сбъркана и имам грандиозен проблем със себе си и със света.

Лепнах си модерната диагноза “криза на младостта”. Разглезих се от века на свободата да бъдеш. Реших, че моето аз се намира на четвърта степен отдалеченост, тоест на майната си, и трябва да ходя да си го взема. Опаковах куфара с клишета, прехвърлих отговорността за собствените си кризи върху горкото пътуване и тръгнах.

За един месец срещнах всякакви хора. Хора със сериозни здравословни проблеми, хора със социални проблеми, хора без проблеми, но много искащи проблеми, хора с проблеми със самите себе си, хора, които бягат от проблеми, хора, които не си признават за проблеми. Беше вихрушка от симпатични откачалки, чаровни чалнати хорица, съвсем нормални в своята лудост. И всеки търси себе си.

Джъстин например търси алтернативна медицина и лек за ранените си крака и увредена психика. Американец, ранен на фронта. Художник. Изложбите му се радват на успех, но той комуникира трудно. Рио е млад и умен. Индонезиец. Много талантлив артист. Художник и музикант. Говори 7-8-9, даже не запомних колко езика, повечето от тях диалекти от родния му остров или съседните. Спи на плочките в една стая, част от подобие на ателие. Дели го с един стар беззъб раста и още някой. Търси начин светът да разбере за него. Джеф е австралиец, около 60-те. Самотен. Има свободно време и пари, но няма с кого да ги споделя. Не знам какво търси. Няк’ви две рускини - кифли. Тръгнали да се развиват духовно. Сигурно търсят оправдание за глупостите, които са извършили. Прекратиха духовното си израстване, след като се наложи да стъпят боси на тревата и да покрият прелестния си силикон с нещо повече от прозрачно шифонче. Настя - пак рускиня. Мутреса. От 8 години живее на екзотичен остров и не работи. Търси кого още да забърка в схемите си. Не успя да ме замъкне в извратения бар, затова и не я видях повече. Една българка - има проблем със себе си, с хората, с обичаите, с чуждите разбирания, с всичко. Търси лек за егото си и начин да отвори сърцето си. Хазяинът ми Путо - най-интересното в него е името му, защото по ирония на съдбата или не си е малко мъж под чехъл. Моят и неговият английски рядко съвпадаха, така че не разбрах кой знае колко за самия него. Но пък е най-усмихнатият човек, когото някога съм виждала. Смееше ми се като зелка дори когато бях с 39 градуса температура.

Това е съвсем малка част от героите, с които се запознах, но така или иначе трудно би се разказало за всички. Почти всеки път при срещата ми с нови хора се налагаше вътрешно да си казвам “Леле, колко съм си добре”.

Сигурно ще кажеш “Ти да не си живяла в саксия досега”. Не, не съм. Винаги съм знаела, че светът е шарен. че има разни хора, разни идеали, разни истории.

Но на 11 хиляди километра от къщи, далеч от комфорта и сигурността на собствената социална среда и всички други удобства, нещата изглеждат малко по-ясни. Виждаш колко точно си залитнал в излишни дребнавости.

След седмици на пълна каша от очарования и разочарования, забавления, предателства, уроци, духовни практики, тропически вируси, организиране на среднощна вендета по гащи срещу бебе гущер и не знам си какво още реших, че нямам никакви проблеми и че съм някак си твърде “нормална”.

Безсмислено беше да търся на другия край на света нещо, което съм оставила тук. И ако някаква част от мен липсва, то тя е някъде по пейките, където съм ревала, по спирките, където съм чакала, или там, където временно съм имала четка за зъби. А не там, където някой еволюционен астролог твърди, че съм живяла преди 300 години примерно. Цялата тази щуротия търся-себе-си си беше чисто бягство от всичко, което не исках да поглеждам в очите. И от онези там мъчителни въпросчета в главата. Безсмислено, нали? Накрая благодарих на всички божествени и магични същества, че просто съм имала възможност да преживея нещо прекрасно, да се запозная с нещо далечно и различно, да науча разни неща. Обещах си да не изпадам в разглезени кризи ох-не-знам-какво-да-правя-щото-си-имам-всичко.

Прибрах се щастлива. Защото да намериш себе си не означава задължително да прекосиш света, да минеш през всички специалности на някой ВУЗ, да гледаш сериали и да чакаш прозрение, да медитираш, чакайки цветна дъга в тоалетната.

Да намериш себе си означава да бъдеш честен със себе си, да знаеш къде се намираш сега, да знаеш през какво си преминал, без да го отричаш, и да знаеш накъде искаш да вървиш.

Още ли си търсиш живот под наем?