ЛЮБОВ ВЕРСИЯ 2.0

Хората имат чувства, страхове, мечти и нужди. Рискувай да ги обичаш истински

  • 03.02.2015
  • от Мира Караджова

ДЪЛБОКО В ЗОНАТА НА КОМФОРТА
В ерата на диджитъл, социални мрежи и всевъзможни начини за комуникация хората би трябвало да са по-свързани от всякога. Да споделят с близките си и да поддържат интимност и близост дори когато са физически разделени. Това обаче на практика не се случва.

Толкова е лесно да споделиш какво ти се случва и да се свържеш с любим човек, че хората просто не го правят.

Всички са забили нос в телефоните си, сякаш се страхуват да погледнат човека до тях. Ако някой ги заговори не по чат, а на живо, те го гледат странно, сякаш е някаква откачалка. Отиваш на парти и всичко живо прави снимки, снима видео, шазами, тагва и чеква. Сваляш се с някого в месинджъра, а не като в средните векове, когато хората са си говорили на живо. Цялата работа е толкова фейк, че просто нямам думи!

Все по-свързани сме, а сме по-сами от всякога.

Просто защото така е по-лесно. Свързан си само, когато искаш. Представяш се в светлината, в която искаш да те виждат другите, а не такъв, какъвто си. На разположение си само когато искаш да бъдеш. Това е някаква къстомизирана близост, толкова в зоната на комфорта, че няма накъде. Това поколение е толкова гнило отвътре, неспособно на най-елементарните човешки неща, като това да заговориш някого и да го оставиш да те опознае по старомодния начин, а не да му пишеш само каквото смяташ, че ще му хареса, и да можеш да триеш и да редактираш думите си. Да не говорим, че емотиконите в никакъв случай не заместват израженията на лицето и тяхната непринуденост. Защо хората предпочитат да чатят, вместо да говорят очи в очи до такава степен, че дори разделите се правят с есемес или по чата? Защото да погледнеш един човек в очите е като да погледнеш в душата му и това, нека си признаем, може да бъде доста страшно. Освен това истинският разговор има свой живот и ти не можеш да имаш пълен контрол върху него. Не можеш просто да мислиш един час какво да отговориш, да не отговориш или да кажеш „сори, не го видях“.

ДА ЖИВЕЕШ ОНЛАЙН
Не знам за вас, но мен това все повече ме плаши. Homo Technologicus живее онлайн до такава степен, че целият му живот се стриймва във фейсбук без нотка на свян и чувство за лично пространство. Хората се женят, разделят, обичат, мразят, раждат и умират във фейсбук. Дълго време се удивлявах от нуждата на определени хора от такава показност, но в един момент я разбрах. Когато имаш голяма дупка в душата и нямаш с какво да я запълниш, търсиш внимание. И понеже е много по-лесно за твоето онлайн алтер его да намери внимание, отколкото истинското ти аз, го правиш в нета.

ИЗБОРЪТ ЗНАЧИ ОТГОВОРНОСТ, А ОТГОВОРНОСТТА ЗНАЧИ ДА ПОЕМЕШ РИСК
За разлика от предишните поколения, за които е било голям срам да останат сингъл цял живот, сега има толкова много опции. Може да си си сингъл, може да си във връзка, без да се жениш, може и да се жениш и развеждаш колкото пъти искаш, поне ако си хетеро, де. И пак стигаме до момента, в който има толкова много опции, че на теб просто не ти се занимава. Защо да се мъчиш, като може да си си сам и да правиш секс, без да даваш нещо в замяна? Защото една връзка е доста работа и иска да й се отдадеш, иска да се обвържеш, да си постоянен, да мълчиш понякога, друг път да изкажеш мнение, понякога да критикуваш, друг път да подкрепяш, но при всички положения иска да поемеш отговорност. Една толкова страшна дума. Страшна е, защото отговорността носи в себе си възможността за провал. А в днешно време никой не иска да се проваля. Последните години хората, които срещам, поради една или друга причина бягат от отговорност.

Но в един момент разбрах, че проблемът не е в мен, нито в теб, проблемът е в това общество, което учи хората, че всичко трябва да е удобно и лесно.

Че ако нещо не се получава от само себе си, значи не си струва да се бъхтиш за него. Че всичко трябва да е като по сладникавите филми с хепиенд и ако в някакъв момент ти стане скучно, вместо да се опиташ да оправиш нещата, просто трябва да си тръгнеш, защото това не е твоят човек. Няма такова нещо като твой човек, единствен и неповторим. Сигурна съм, не, убедена съм, че може да се получи с много хора, но често пъти обстоя­телствата пречат или просто човека отсреща го мързи и не му се занимава.

Едва ли някой нормално мислещ човек чака някакви принцове или принцеси. Всеки има своите недостатъци и те също по някакъв начин го правят уникален и интересен. Въпросът е какво правиш оттук нататък. Дали просто казваш: аз съм това и щом не ме приемаш – край. Или работиш върху себе си. Със сигурност второто е много по-трудно. Но в крайна сметка животът е труден и никой не си е самодостатъчен. Както Аристотел е казал, човекът е социално животно, т.е. формира се като такъв в общуването си с други хора. Всеки има нужда от любов, близост, разбиране и топлина. Дори да не си го признава. Това, което липсва на хората в днешно време, е човешкото отношение, което е брутално заличено от изкуственото общуване посредством технологии и от подмяната на ценностите с култ към индивидуализма. Въпреки че живеем в консуматорско общество, хората не са продукти, които просто може да замениш с други, когато ти доскучае или не си в настроение.

Хората имат чувства, страхове, мечти и нужди.

И не може просто да ги захвърлиш като играчки, които са ти омръзнали.

САМИ СРЕД ТЪЛПАТА
Случвало ли ти се е да отидеш на парти сам? Усещането е хипер странно, защото инстинктивно се оглеждаш за най-близките си хора, въпреки че много добре знаеш, че не са там. Просто защото искаш да споделиш този момент с тях и всеки път, когато се получи така, ти става адски тъжно, че си на ебати мястото в тоя момент, а най-важните ти хора не са там.
Идеята е да споделиш целия си житейски път, защото всички тези прекрасни моменти са още по-прекрасни, когато са споделени. Трудните пък от своя страна са по-поносими, когато имаш подкрепа. И понякога трябва да дадеш кормилото на другия, друг път трябва да го поемеш изцяло ти. Това е връзката. Тя е отбор. Не казвам, че трябва да станеш като онези досадни двойки, които говорят само във второ лице множествено число и си правят общ фейсбук профил. Но не може да мислиш само за себе си, защото, ако не играете заедно, няма да има отбор.

КОЛКО Е ВАЖНО ДА ОСТАНЕШ ПОЗИТИВЕН
Аз обаче винаги ще вярвам в любовта, независимо колко пъти са ми разбивали сърцето, защото знам, че най-прекрасното чувство на света е да можеш да споделяш и радостите, и трудностите си с някой, който те разбира и обича. И чувството е споделено. И аз искам и ще намеря такъв човек, може би дори повече от един... 

Разбери и защо невъзможната любов е нещо сигурно.