КАКВО ПРОПУСКАШ, ДОКАТО СИ ГЛЕДАШ В ТЕЛЕФОНА?

Технологичният ни редактор размишлява какво се случва, докато лайкваш, споделяш и гледаш YouTube на улицата

  • 19.06.2014
  • от Йордан Ангелов

Все по-често попадам на фразата „животът е това, което се случва около нас, докато гледаме в телефона си“. И се замислих какво всъщност изпускаме, забили поглед в синкавия дисплей, който вяло осветява очите ти, докато проверяваш поредния статус. Технологиите са прекрасни. Часовникът ти брои калориите, туитваш от хладилника, изпращаш писма през телефона. Всичко интересно вече е в умната джаджа. Дори с приятелите разговаряш през поредната платформа, базирана на емотикони и съкратени съобщения.

Получаваш техните глупави физиономии в Snapchat и им изпращаш безумни (но все пак забавни) стикери във Facebook Messenger. Чудесно нещо са технологиите, благодарен съм, че живея в свят, в който мога всеки един момент да се разходя в квартала, в който съм израснал. Докато стоя вкъщи и гледам поредния мач от Световното.

Но знаеш ли кое е по-чудесно? Човешкият контакт. Това не е манифест на човечеството срещу технологиите. Това е призив.

Какво представлява денят ти? Събуждаш се, изключваш алармата и AMOLED дисплеят огрява полузаспалото ти лице, докато проверяваш нотификациите, пристигнали през нощта. А през това време слънчевата светлина осветява навън. Или вали меланхолично дъжд. Или вятърът превива дървета и хора. Но ти ги пропускаш, докато вяло се усмихваш на поредния споделен тъп виц. Пътуваш за работа. Играеш 2048 в автобуса или си пишеш с любим човек във Viber в задръстването. Вдигни поглед. До теб стои човек, също като теб. С красива и искрена по своему усмивка. Усмихва се. Усмихни се и ти.

Кажи „Здравей“. Понякога и толкова е нужно, за да се запознаеш с нови и интересни хора.

Слизаш и слаломираш между хората и плюещите плочки. Слушаш музика, която по-скоро е саундтрак на сутрешното придвижване, отколкото наслада на сетивата. Свали слушалките. Чуй птичките, чуй щастливия игрив лай на онзи голдън ретривър, чуй детския глъч от близкото училище. Това е саундтракът на живота.

По дифолт заобикаляш хора по кьошетата. Приемаш ги за просяци. Правиш се, че не ги забелязваш. SMS-ът няма да избяга, затова вдигни поглед. Това може да е най-талантливият музикант, който някога си чувал извън концертна зала. И е застанал до онези така шарени и готино изрисувани ел. табла. Все още си със свалени слушалки, трамваят дрънчи зад теб. Ти се отдръпваш раздразнено и не го поглеждаш. Не виждаш графитите, с които е изрисуван по проект на Столична община. Жалко за труда на момчетата, които се опитват да раздвижат визията на София и да я направят културна столица през 2019 г.

Тръгваш си от работа. Някой е пренесъл семейните проблеми на работното място и сега си чувстваш главата двойно по-голяма и четворно по-тежка. Забиваш поглед във Facebook и виждаш как твоите приятели споделят коргита, котенца и други снимки с нулева информационна и развлекателна стойност. Спри и се огледай. Кога за последно видя бул. "Витоша" с дървета и хора, а зад него величествено да стои планината със същото име. Изглежда различно, странно, някак сюрреалистично. Замисли се колко рядко се вглеждаш в нея и виждаш северните склонове, всеки ден в различен цвят. Нещо ти блести.

Това е слънчевата светлина. Малко е по-различна от тази, която излъчва дисплеят, но е все толкова красива.

Не те призовавам да се върнеш 20 години назад. Просто те подсещам да вдигаш очи от тъчскрийна понякога. Светът се променя, а ти го оставяш да мине покрай теб и твоите лайкове. Carpe diem.