Три филма, от които ще те заболи сърцето
Сърце, клапа, начало
Европейското кино понякога е като шамар – груб и сочен, който ти отвинтва главата и ти изплюва акъла в пазвата.
На това му викам чиста поезия. Ето и моята селекция от няколко филмови поеми, които да ползвате за предизвикване на катарзис и персонални заметресения. Един непрофесионален и емоционален анализ, защото най-добрата реклама е от сърце на сърце.
La Caotica Ana (2007) на Хулио Медем
Десет, девет, осем, седем… филм, който ще ви хипнотизира по възможно най-нахалния начин – с кинаджийските трикове на Медем и способността му да сгъстява въздуха в дробовете на зрителя. Тук главен герой, както във всеки добър филм сте самите вие. Разказани сте от човешката трагедия, любов и бунт. Поематe в една посока с Ана и прекарвате с нея четири години. Откривате, че
животът е продължение на други животи и вирее в бездната на подсъзнателната колективна памет.
Какъв хаос, каква танцуваща звезда, би възкликнал Ницше. Ана, както и вие, е олицетворение на черното и бялото, тя е нежната любовница и чудовището, което разрушава всичко по пътя си, тя e спокойствието и тревогата, между които се лашкаме, тя е миловидно женско лице и емоция, изопната до болка в една страховита приказка за тиранията от и над човека.
Колоритно и странно, това парче кино ще разпали вроденото ви чувство за самоунищожение.
Хулио Медем ви кани да прекрачите собствения си праг и да се потопите в един мощен, изпълнен с любов, покушение и спасение филм. Не правете грешка да проумявате и анализирате. Caotica Ana трябва да бъде усетен от сърцето, а не разбран от главата. Не се подвеждайте и от мнението на филмови критици – да не забравяме, че и те, както литературните сърце нЕмат. Ако вярвате в отвъдния живот и в живота въобще, подарете си тази филмова регресия. Някъде там, в периметрите на тъмната ви страна, странно, жестоко, красиво и дълбоко ще заобичате Ана. Гласът на Сезария Евора ще помогне за това. Към финала може и да се смутите. Особено когато видите как робът се и*сира върху лицето на тиранията си. Убедена съм обаче, че любопитството ви ще прегърне мистерията, лудостта и човешкия порив за болка. И когато тръгнат финалните надписи, ще разберете: попаднали сте в сън, от който дълго няма да успеете да се събудите.
Las Acacias (2011) на Пабло Джорджели
Мълчание.
Мълчание, което владеят единствено хора, имащи много за казване. Мълчание – кръстословица, която се движи хоризонтално по шосето към Буенос Айрес, не задава въпроси, но дава отговори. И всичко е в присъствието на трима души – шофьор на товарен камион и непозната млада жена с 5-месечно бебе. Той не я познава. Тя не го познава. Очакват ги 1500 километра път. А нас ни очаква предизвикателството да не отпишем този на пръв поглед лишен от динамика филм. В началото и те, и ние сме леко напрегнати. Постепенно двамата започват да се вглеждат един в друг, откривайки общи неща – тя има дъщеря, но няма мъж, той има син, но няма друго. И двамата обичат кучета. Не че го казват – просто го разбираме.
Диалогът им е поезия в най-чиста форма – погледи, жестове и движения, които ни преподават урок по вникване в детайла.
Саудтракът е шумът на мотора. Пабло Джорджели се оказва факир в минимализма и успява ловко и без думи да ни покаже пробуждането на чувства между две напълно непознати човешки същества. Ще усетите красноречието на тишината, която актьорите насищат с дълбоко съдържание. И в един момент ще разберете, че вие вече живеете с Рубен и Хасинта в реално време: просто си седите там с тях, в камиона, и мълчите. Дори не се питате какво ще стане после. То така или иначе ще стане. Уж с тях, а сякаш с вас. А когато екранът стане черен и тръгнат надписите, ще откажете да повярвате, че тези двамата вече няма да са част от живота ви.
The Diving Bell and the Butterfly (2007) на Джулиън Скнабел
Тялото спира, умът продължава. Филм – метафора за отнетата свобода. Отнета от система, общество, катастрофа, страхове или стремеж към… свобода.
Руска рулетка на изборите, които могат за едно мигване да ни превърнат от човек в зеленчук.
По-нататък обаче сме удивени как жестокостта на фактите се строполява пред мощта на въображението. Героят. Жан-Доминик. Красавецът. И точно красивата му неподвижна физика оставя усещане за неподвижност и в самите нас – болезнено и несправедливо. Способен е да общува само с мигване на окото. След инцидента е останал все така емоционално сензитивен, духовит и… далече от светец. Порил е живота като риба, рушил е всичко по пътя си, нанизал е редица от предателства и никога не му е хрумвало, че трябва да се извинява за това.
И сега с неподвижното си лице ни разказва една поучителна история за човешкия грях и спасението.
Джулиън Скнабел е достатъчно извратен, за да се задоволи с драматизма на това клише, и по един гъзарски начин, преминавайки от лековатост в тежест, да накара сърцето ви да слезе в петите. Кинематографията използва светлина и цвят, които ни внушават усещанията на Жан-Доминик по блестящ начин. Клаустрофобията, с която героят ни заразява, прокарва сюжета през телата ни, парализира ги и ги разнася в замъглената суматоха на една болнична стая. Следващият живот е започнал. Първите кадри от него са изкривени лица, които се издигат внезапно. Издигането не спира дотук. Не спира докато пленническото съзнание не изплува от скафандъра на тялото и не си спомни, че е пеперуда. Тогава всички граници се стопяват. Така един филм за лишения прелива в празник на богатството. Ако мислите, че ви се гледа нещо толкова надъхващо, мигнете два пъти за „да“.
Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.
Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.