Три филма, от които ще те заболи сърцето
Сърце, клапа, начало
Европейското кино понякога е като шамар – груб и сочен, който ти отвинтва главата и ти изплюва акъла в пазвата.
На това му викам чиста поезия. Ето и моята селекция от няколко филмови поеми, които да ползвате за предизвикване на катарзис и персонални заметресения. Един непрофесионален и емоционален анализ, защото най-добрата реклама е от сърце на сърце.
La Caotica Ana (2007) на Хулио Медем
Десет, девет, осем, седем… филм, който ще ви хипнотизира по възможно най-нахалния начин – с кинаджийските трикове на Медем и способността му да сгъстява въздуха в дробовете на зрителя. Тук главен герой, както във всеки добър филм сте самите вие. Разказани сте от човешката трагедия, любов и бунт. Поематe в една посока с Ана и прекарвате с нея четири години. Откривате, че
животът е продължение на други животи и вирее в бездната на подсъзнателната колективна памет.
Какъв хаос, каква танцуваща звезда, би възкликнал Ницше. Ана, както и вие, е олицетворение на черното и бялото, тя е нежната любовница и чудовището, което разрушава всичко по пътя си, тя e спокойствието и тревогата, между които се лашкаме, тя е миловидно женско лице и емоция, изопната до болка в една страховита приказка за тиранията от и над човека.
Колоритно и странно, това парче кино ще разпали вроденото ви чувство за самоунищожение.
Хулио Медем ви кани да прекрачите собствения си праг и да се потопите в един мощен, изпълнен с любов, покушение и спасение филм. Не правете грешка да проумявате и анализирате. Caotica Ana трябва да бъде усетен от сърцето, а не разбран от главата. Не се подвеждайте и от мнението на филмови критици – да не забравяме, че и те, както литературните сърце нЕмат. Ако вярвате в отвъдния живот и в живота въобще, подарете си тази филмова регресия. Някъде там, в периметрите на тъмната ви страна, странно, жестоко, красиво и дълбоко ще заобичате Ана. Гласът на Сезария Евора ще помогне за това. Към финала може и да се смутите. Особено когато видите как робът се и*сира върху лицето на тиранията си. Убедена съм обаче, че любопитството ви ще прегърне мистерията, лудостта и човешкия порив за болка. И когато тръгнат финалните надписи, ще разберете: попаднали сте в сън, от който дълго няма да успеете да се събудите.
Las Acacias (2011) на Пабло Джорджели