11 хлапета, които пораснаха големи хора

Големи хора, които също са били калпазани

  • 01.06.2020
  • от редакторите

Порастването не е хич лесна работа, но за сметка на това в повечето случаи е неизбежна. Хубавото е, че белезите на детството оставят следи дори и след като раните по коленете заздравеят. По случай 1 юни подготвихме селекция на любими деца, станали големи хора и обратното - любими големи хора, когато са били малки. Всеки ретро кадър идва с подобаваща увлекателна история, разказана от самите участници в него. Повествованието изобилства от училищни номера, спречквания между роднини и приятелства с екзотични животни, като задължително има неочакван край.

Ето нашите известни личности със снимки от детството един път. 

СВИЛЕН НОЕВ
(на откриващата снимка)

Една от най-ярките ми истории като дете беше някъде около шести клас. Имахме много строга учителка по математика, която доста се слагаше на комунистическата система и за някакъв соц празник беше нарисувала с молив плакат на другаря Владимир Илич Ленин, изглеждаше покъртително. С моите съученици се смяхме много на това произведение.

На мен ми хрумна да изтрия с гумичка брадичката на вожда.

Стана много весело в стаята... До момента, в който другарката дойде почти разплакана и каза, че някой е осквернил лицето на нашия идол. Започна да ни разпитва. Аз си признах и станах най-големият враг на народа в Габровска област. Казаха на майка ми, която ужасно се притесни, и ходихме да молим другарката да не ме изключат от училище. В крайна сметка се разминах с мъмрене и животът продължи, а след това погодихме още един номер на същата жена, но за това друг път.

ВЕСЕЛА БАБИНОВА

Тук съм на 6. В Благоевград при баба ми и дядо ми. Тя е лекар, той зъболекар и пряк отговорник за двата ми предни липсващи зъба. Вуйчо ми е фотограф на снимката. Обожаваше да ме дразни, подритва, щипе и да ми се подиграва. Бяха боеве и караници с часове, особено когато баба и дядо бяха на работа. После изкарваше пред тях, че си измислям, защото съм малка. Така и никой не ми повярва, че ме тормозеше. Бих кръстила снимката „Истинско щастие“, пък макар и да е траело само 5 минути.

Един от редките моменти в хармония, позволил ми да се добера до неприкосновените му слушалки, пуснати са в радиото.

Вероятно за пръв път се докопвам до подобно нещо, съдейки по физиономията си. Сега с него много се обичаме и всичко е друго, разбира се, но все пак само аз съм тази, която помни колко точно ритника съм си изяла от него.   

ДЕСИ АНДОНОВА

Отпреди да се помня (по разкази на майка ми), имам огромна слабост към коне. И съответно мноого съм искала да имам кон от съвсем малка. Системно съм ги врънкала

„ИСКАМ КОН И КУЧЕ!“.

И резултатът беше Рей: кучето, което взеха на мен и брат ми, когато бях на 5. Той се оказа най-милото и благородно създание, с което имах щастието да порасна. Той естествено много обичаше да ходи на разходка и винаги лаеше щастливо, излизайки от входната врата. Един ден, вече в тийнейджърските ми години, когато да имаш цветни и интересни дрехи беше голяма работа, няколко момчета ме подгониха да ми вземат червения суичър (а.к.а любимата ми дреха). За щастие бях съвсем близо до къщи, успях да се добера до вратата и извиках: „Рей, хайде на разходка!“. Той изхвърча като тапа от вратата, естествено лаейки щастливо, а гласът му беше мноого силен и плътен. За части от секундата момчетата се разпиляха като пилета!

МИТКО ПАВЛОВ

Това от снимката не си спомням откъде е – може би ММЦ Приморско или Китен. Там прекарвахме 20 дни на море (бунгала или хотел), а останалата част в Драгалевци на вилата. Едно наистина безгрижно детство. Най-ярките ми спомени са от лагерите, естествено, защото там бях самичък. Макар и малък, беше жестоко. С големите – малко бой, малко тормоз, малко свинщинки, но много идиотщини и зулуми, както си трябва. Веднъж даже се бях престорил, че имам въшки, за да не ходя на някаква екскурзия, организирана от дружинната. Намазаха ме с купрол, след което всички ни подстригаха нула номер.

Не отидохме на екскурзията, ама приличахме на затворници.

ЛОРИНА КАМБУРОВА

Когато бях малка, имахме лозе с изглед към морето. Беше адски красиво място, а баба ми се грижеше за всичките цветя, лозя и плодове. Прекарах най-щастливите си мигове там, тичайки и играейки си сред природата. Най-много обичах да обикалям из съседните къщи, сякаш цялата вилна зона си е моето царство. Никой съсед не ми се караше, а аз даже май тогава не знаех, че е забранено обикалянето по чуждите дворове (смее се). При едната съседка се научих да чета, при другата обядвах, третата ми разказваше за змиите, които обикалят из двора й, въобще голяма веселба беше.

Един ден видях в едно лозе клетка, пълна с бели зайчета.

Умирах от желание да ги покажа на мама, затова намерих една торба и й занесох две. Разбира се, после щях да ги върна. Тя така се притесни, че съм „крала“, че изтича да ги събира, а те се бяха пръснали из целия двор и скачаха. Тогава разбрах, че може би не трябва да взимам чужди неща… :)))

МАРИЯ КАРАКУШЕВА

Един от любимите ми детски спомени е свързан, разбира се, с пианото. Първият ми международен конкурс в Париж. Аз съм едва на 9 и имам задачата да спечеля в конкуренция с други пианисти на възраст 12–13 години. Минавам още сутринта с пълен непукизъм, а в края на деня се обявяват резултатите. Докато чакаме с майка ми, тя ми казва, че независимо коя награда спечеля (за нея не стоеше въпросът, дали изобщо ще получа такава), ще ме заведе в Дисниленд. Ако го беше казала преди изпълнението ми, онзи непукизъм щеше да изчезне на секундата... Извикаха ни в залата, където стоеше цялото жури, а председателят му започна да говори много бързо на френски. Естествено, нищо не разбрахме. Накрая започнаха да ръкопляскат...

оказа се, че съм спечелила единодушно първа награда с т.нар. „овации на журито“.

Излязохме от залата и, разбира се, моята реплика беше: „Отиваме в Дисни!“.

МАРТЕН

Сещам се за една случка, в която бях накарал една приятелка от нашия вход да се обади на класната. Много бях нагазил лука в училище и бях достатъчно наивен да си мисля, че ще мине номерът. Тоталната катастрофа стана месеци след това, когато вече реално майка ми се обади на класната и тя ѝ каза: “предишния път, като се чухме …“ погледна ме и изтръпнах.

НИКИ ВЪЖАРОВ

Когато бях малък (не съм сигурен, но предполагам около 8–9-годишен), играхме много на фунийки и беше много важно да притежаваш най-готината тръбичка за фунийки. За целта всички момчета имахме тест за смелост, а именно – кражба на метална тръба от намиращия се наблизо завод „Средец“. За да се стигне до завода, трябваше да прекосиш изоставена влакова линия. Единственият начин да се премине над нея беше по „дяволското мостче“, което представляваше метален профил, широк не повече от 60 см, запълнен с кабели и тръби, който също така се намираше на височина около 3–4 метра. Съответно цялото нещо беше много трудно. Това беше първа стъпка, която води до дупка в оградата на завода. С още две момчета влязохме и започнахме да търсим тръби.

В един момент чух как един от съмишлениците ми извика „Бягайте!“ и зад нас се появи едър гневен чичко с въздушна пушка,

който директно стреля по нас, докато се опитвахме да избягаме. Простреля мен и другото момче със сол в задника (популярен по мое време метод за борба с дребната престъпност). По спомени поне 5 дни след това все още не можех да стоя седнал. След 2–3 седмици обаче се върнахме и все пак изпълнихме мисията да вземем тръби.

ПРЕЯ

На 16 вече живеех сама и майка ми само дистанционно настояваше да ходя на училище, но реално нямаше как да следи това случва ли се или не. Бая злоупотребих с тази си свобода. В десети клас имах момент с над 600 неизвинени отсъствия. Не ме изключиха само защото педагогическата ни съветничка силно вярваше в мен.

Все се застъпваше, че всъщност съм добро и умно дете.

Наложи се да съставим и подпишем декларация между мен, нея и зам.-директорката, че на еди-кои си три дати ще се явя в училище, поне за да ме оформят за срока или годината, не помня вече. Едва отидох на две. Сега съм им много благодарна на тези жени за разбирането, ама тогава не бях.

РУТ КОЛЕВА

Когато бях на 6, се изгубих сама в Патиала, Индия. Баща ми ме търсил цял следобед, след което ме намерил по тъмно в една беседка в парка. Събрала съм била няколко малки жаби, а обяснението ми било, че

не искам да ги оставя да спят сами през нощта без майка им.

СОФИ МАРИНКОВА

Когато бях малка, бях решила, че не обичам дробчета. Нали знаете как малките деца решават, че не обичат нещо – чушки, гъби. И тях много ги мразех, но най не ме кефеше идеята за дробчетата. Аз съм повече по сърцата. Един път с нашите сме на ресторант и баща ми си поръчва дробчета, понеже той обича.

Решава да ми покаже колко са вкусни и как аз едва ли не също ще ги заобичам.

Майка ми обаче се намесва и казва: „Не ѝ давай, ще повърне!“, а баща ми насреща: „Абе, ще повърне, няма да повърне! Те са много хубави!“. Десет минути спорят, накрая решават да се хванат на бас дали ще повърна. Не помня как успяха накрая да ме убедят да хапна. Трябва да са ме подкупили с нещо много хубаво. Оттогава гледам да избягвам участие в басове на нашите. Иначе повърнах.

Покажи твой аутфит и спечели ваучер за 600 лв. и смарт часовник.

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.