Робърт Дювал – величие в мълчанието
Сбогуваме се с него, като се връщаме към ролите, които превърна в урок по кино
Има актьори, които изпълват стаята, щом влязат в нея. Робърт Дювал беше от онези, които изпълваха целия екран, без да вдига глас.
Неговата кариера – от 1960 до 2022 г., над шест десетилетия изключителна работа – се гради върху един по-рядък, по-труден дар: умението да носиш живота на персонажа в погледа, в паузата, в онова, което не казваш. Тихо. Като призрак, който не иска нищо – само да бъде забелязан. Невъзможно е да събереш толкова години величие само в няколко заглавия – но това са нашите любими. Тези, с които ще го запомним.
„Да убиеш присмехулник“ (1962)
Бу Рейдли – аутсайдерът, когото местните деца смятат за страшен, а по-късно разбират, че е техният спасител – е ролята, с която Дювал застава за първи път пред камерата. Режисьорът Хортън Фуут го препоръчва, впечатлен от театралната му работа, и изборът се оказва пророчески.
Дювал изгражда персонажа без излишни опростявания –
Рейдли е едновременно герой и човек, който остава извън общността на Мейкъмб, Алабама. В края, след като спасява Джем и Скаут, той отправя към момчето поглед, пълен с обич и гордост – без нито дума. Именно тук Дювал открива формулата, на която ще разчита цял живот: мълчаливата сила, изразена чрез присъствието.
„Военнополева болница“ (1970)
Две години преди „Кръстникът“ Робърт Олтман му поверява ролята на майор Франк Бърнс в черната комедия за военни хирурзи от Корейската война. Бърнс е прецизно изграден антипатичен персонаж –
набожен, безпомощен и напълно убеден в собственото си величие.
Дювал го играе като идеалната мишена: първото домино, което трябва да падне, за да могат останалите да танцуват около него. В свят на клоуни той е съвършено сериозният човек – и именно затова е толкова смешен. Без него машината на Олтман губи ритъм.
„Кръстникът“ (1972)
Том Хейгън е разумът в семейство, управлявано от инстинкти. Консилиерито на Корлеоне – адвокатът, съветникът, пазителят на стария ред срещу напиращото ново поколение.
Това е може би най-трудната роля в „Кръстникът“,
защото изисква да останеш незаменим в сцени, доминирани от Брандо, Пачино и Каан. „Защо ме наранявате, Майкъл? Аз винаги съм бил лоялен към вас.“ За Хейгън бизнесът никога не е просто бизнес. Дювал го разбира и го играе с онова рядко достойнство на човек, когото могат да предадат, но не и да сломят. Без него трилогията не работи. Просто не работи.
„Апокалипсис сега“ (1979)
„Някой ден тази война ще свърши“ – изречено не с облекчение, а с нещо, което прилича на съжаление. Лейтенант-полковник Килгор, армейски офицер, достатъчно луд, за да нарежда сърфиране под обстрел, би могъл да бъде карикатура.
Дювал поискал от Копола да проучи персонажа сам, за да го направи истински.
Именно тази достоверност в детайлите превръща фигурата му от гротеска в нещо много по-тревожно – мъж, който е намерил смисъла си в хаоса и не е сигурен, че иска да го изгуби.
„По-нисък от тревата“ (2009)
Феликс Буш живее в планините на Тенеси, избягал от хората и от историята си. Един ден слиза в града с необичайна поръчка: иска да организира собственото си погребение – приживе. Режисьорът Аарон Шнайдер му дава шанса да се завърне в главна роля
и Дювал го приема с цялата тежест на дългата си кариера.
Буш е капризен, непредсказуем, уморен. Но когато дойде моментът да произнесе надгробното слово за себе си – шест и половина минути монолог, – от персонажа изплува нещо съвсем различно: човек, носил срама и вината си с десетилетия и сега за пръв път ги поставя на земята. Дювал го играе затворено, тихо, без ефектни жестове. И именно затова те разбива.
Какво става с нас, когато героите ни вече ги няма?
Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.
Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.
