Лятна омая и зелена тишина в италиански стил

Всяко явление в природата съответства на някое състояние на ума, но понякога през лятото изпадаме в тежък дисонанс. От началото на жегите се чувствам постоянно изморена, цялото ми тяло крещи, че е време за почивка, и всяка свободна минута търся място за отдих, където да се почувствам откъсната от работа, задачи, лятната тягост на топлината и задух. Имам нужда от повече въздух, прохлада и свежест, което свързваме с чистото лице на природата – зеленина, дървета, цветове.

Ти знаеш това и ми казваш, че ще намериш правилния начин да прекараме този следобед дори без да напуснем града. Цветните ми обувки тракат по паветата на „Цар Освободител“  и очите ми фиксират уговореното място. Обещал си ми да го усетим по нов начин, че е имало нещо, което съм пропуснала.

Мога да докосна италианската магия във въздуха, римския уют и ароматите, които събуждат желанието ми да следя погледа ти и усмивките ни да се гонят като балончетата в чашите ни, пълни с просеко.

Джузепе Верди казва:„Ако ми дадеш Италия, давам ти Вселената“. Някой се е вслушал в думите му и е дал на столицата ни една малка италианска вселена.

Спомням си първия път, когато посетихме Corso. Беше около средата на март след балет, защото на билетите ни беше записано, че получаваме бутилка вино при посещение след културно събитие. Атмосферата на мястото ни отдели от външния свят. Натоварващият шум притихна, а ние бяхме капсулирани в почти прошепнатите разговори и плискащия се смях. Огромните прозорци ме караха да се чувствам като на открито, а впечатляващата осанка на Руската църква неустоимо извиваше следобедните си сенки под слънцето. Отблясъците от лъчите се гонеха по златистите ѝ кубета.

Чакаш ме пред входа, усмихваш се нервно с трепет. Нямаш търпение да ми покажеш нов прочит на място, което сме прелиствали толкова пъти. Качваме се по мраморните стълби и аз устремено се засилвам към последния етаж, когато ти ме хващаш за ръка и повеждаш към втория етаж. Не, никога не съм виждала какво има тук. За миг усещам как реалностите се преплитат и 

ти си моята дружелюбна червеношийка от книгата на Франсис Бърнет, която ми показва пътя към вълшебната тайна градина. Тя ни чака да я съживим с присъствието си.

Помниш как неустоимо се влюбих в ирландската ботаническа градина, а ти ми поднасяш нейния вариант, побран в стъклен куб светлина. Свежия въздух, сладкия аромат, слънчевата тишина, грижливо пазената тайна, която разкрива необикновената красота на това местенце.

Жадна съм да събудя творческия си порив и да протегна ръце към частиците вдъхновение, които летят във въздуха като невидими светулки. В центъра на нашето момиче София е нейният талисман, който я прави толкова очарователна. Чувството, че облягайки се на красивото дърво, си близо до прегръдките на природата, а на няколко стъпки разстояние е нова изложба, винена дегустация, специално събитие, което се превръща в  емоционалната ни атракция за седмицата.

Да запълвам контурите на ежедневието с удоволствие и финес, мечтано приключение за цветове и багри, които съживяват вярата ми в лечебната и мистична сила на природата. Питаш ме дали съм доволна и аз отпускам глава на рамото ти, защото сме в приказка дори за кратко, за един следобед време.

Всеки трябва да носи градина в сърцето си, която да обгрижва с посещения в истински такива, защото само по този начин цветята израстват в нас и блестим като слънца, огряващи софийските улички.

Цитирам ти Бърнет: „Ако погледнеш по правилния начин, ще видиш, че целият свят е градина“ .

И продължаваме да стоим захласнати в омагьосаните дебри на тайната градина, която превърнахме в личен кът, поделен между мен и теб, книгите, които прелистваме, със запомнените цитати от тях и виното, което не искам да свършва.

Това са скритите тайни места в София…