Нещата от живота

Събрани под една корица 13 разказа, които са съвършено несъвършени.

Със сигурност си попадал на тревожната жълта корица, на която има червена коса и кокошка вместо око. Смущаваща композиция, зад която се крие цяла една вселена. Литературна сладост, наречена Кларис Лиспектор. “Чуждестранният легион” подслонява под тревожната си корица 13 разказа, които са съвършено несъвършени. “Нежно обичам незавършеното, недодяланото, онова, което неумело опитва кратък полет и тромаво тупва на земята.”

Всеки сюжет танцува своя собствен танц и с красотата на словото си дълбае в интелектуалното и чисто философското. Връща назад в детството, където лекият вятър помества полите и разплита плитките. Времето, в което младите момичета изпитват тревожно влечение към големите и зрели мъже. Във всеки разказ пулсира отделна малка вселена. Усеща се една сладка младост, която полепва по небцето. 

Идеалът ги задушаваше, времето течеше безполезно, притискаше ги неотложност – не знаеха накъде вървят, а пътят ги зовеше.

Наивната доброта и трепетното младежко очарование във всяка страница са всъщност това, което отличават Лиспектор. Разказите ѝ са лесни за разпознаване. Не тежат на раменете, но влизат дълбоко под кожата и оставят ума немирен и философски тревожен.

Имаше един възможен начин все пак да се спасят: нещото, което никога не биха нарекли “поезия”. Всъщност какво ще рече “поезия”, тази притеснителна дума? Да се срещнат, когато по някакво съвпадение неочаквано завали над града? Или може би докато отпиват нещо разхладително, да погледнат едновременно лицето на минаващата по улицата жена? Или да се засекат по случайност в старата лунна, ветровита нощ?

Един от най-ударните късове в този сборник е “Яйцето и кокошката”, но за него нищо не желая да ти казвам.

Прочети го. Чрез него ще разгледаш целия свят като нещо различно от това, което е.

Ще погледнеш яйцето като всичко друго, но не и като яйце. И следващия път, когато нападнеш някой омлет, ще бъдеш натежал от философски мисли и нови екзистенциални идеи.

Най-фантастичното изречение, което може да се каже за Кларис Лиспектор и което, разбира се, е напълно вярно, принадлежи на нейния биограф Бенджамин Моузър и гласи следното: “Изглежда като Марлене Дитрих и пише като Вирджиния Улф”. 

Какво съм тогава? Човек, чието сърце понякога разбира; човек, пожелал да изрази с думи един непонятен и неосезаем свят; най-вече човек, чието сърце пърха от крилатата радост, когато успее да каже в едно изречение нещо за живота, човешкия или животинския.

Ето какво четохме миналия петък.