Нещата от живота

Хората са различни, това е, амин. И литературите са различни, нищо че ковачите на народопсихология и стереотипи понякога отиват твърде далеч и си изсмукват разликите от пръстите

Съвременните италиански писатели умеят да дестилират действителността. Писането им е колкото концентрирано, толкова динамично, колкото изчистено, толкова кинематографично. Забележете, че филмовите адаптации на италианска проза са много, и все сполучливи! Ето някои от най-сияйните имена в литературния спектър на Италия.

Човешкото тяло (Колибри, 19 лв.) не е антивоенен роман, просто защото всеки роман е длъжен да бъде такъв.

Това е книга за „нормални” млади хора с техните слабости и страсти, случайно попаднали в ситуация, която ще ги принуди да пораснат.

Преди всичко друго, това е книга за жилавия копнеж за принадлежност към себе си и другите, за смисъла да се бориш, да останеш човек. Паоло Джордано омагьоса българската публика още с дебютния си роман, болезнената приказка „Самотата на простите числа”. За нея той печели наградите „Стрега“ и „Кампиело“, ненавършил и трийсет години, след което я продава в милиони екземпляри. Премиерата на филмовата адаптация, режисирана от Саверио Констанцо, с Изабела Роселини в главната женска роля, се състоя през 2010 г. на кинофестивала във Венеция.

Нещо писано (Прозорец, 12 лв.) е късметлийският роман на Емануеле Треви, един автор, за когото ще слушате тепърва. За това заглавие той спечели Награда за литература на Европейския съюз през 2012 година. „Нещо писано” е роман спирала, не очаквайте типичен линеен разказ. Млад писател открива интересна творба в архива на фонда „Пиер Паоло Пазолини”, където се запознава с ужасната Лаура Бети. Зад срещата с лудата героиня наднича самият Пазолини, а поводът за „Нещо писано” се нарича „Петрол”, обвитото в тайнственост незавършено произведение на скандалния режисьор. Като жанр „Нещо писано” се колебае между роман и литературна критика, но от това колебание само печели.

Никой не се спасява сам (Колибри, 15 лв.) не е роман, а късо съединение между погрешни полюси. Интимна драма от онези, дето всмукват всички сетива. Изповедта е двойна, на Делия и Гаетано, които сливат съдбите си със същата страст, с която се разделят след години. „А всъщност ги разделяше животът, кръвта, която все още пулсираше твърде силно.” На него му се иска да свършват по-бързо (във всеки смисъл на сумата), а Делия обича историите без истински сюжет.

Той е начинаещ писател с хъс на озлобено куче, тя предпочита усещания, които се разтварят, човешки същества, които едва се докосват – догонват се, но никога не се настигат.

Книгите на Маргарет Мацантини са зов за помирение с миналото и празник на вярата, че животите ни са свързани. В началото беше „Чуй ме”, романът, който влюби българската публика в даровитата италианка. После излезе „Да дойдеш на света” – разтърсваща притча за живота и любовта в най-непосилните им мигове. Цяла Босна се събира в очите на този роман – цялата меланхолия, нуместното чувство за хумор, шумът на реките, които се блъскат в естествените си корита и звучат като плесници от оня горе, дето го няма. Младият Пиетро се чуди защо християни и мюсюлмани са се сражавали едни срещу други, при положение че преди това са били обединени срещу сърбите. А Гойко му обяснява, че омразата лесно се разраства, „като дупка на дъното на джоб”. И трите книги са екранизирани (двата филма са с участието на Пенелопе Крус), а режисурата е дело на Серджо Кастелито, харизматичният съпруг на Мацантини.

Коприна (Унискорп, 8 лв.) е тънка като коприна книжка (филмирана с участието на Кийра Найтли), но няма за цел да ви запознае с технологията на производство на прочутата тъкан. Защото, както се изразява авторът, няма друга материя, съставена от нищото. Страниците ще ви разходят из провинциално френско градче век и половина назад, където героят и семейството му се препитават чрез търговия с копринени буби. Ритъмът на разказа е „равноделен”, сякаш за да внуши представата за просто и ясно организиран бит. После ще заминете с героя за Япония и… няма да се измъкнете от страниците, докато не станете свидетели на един поломен душевен покой. Езикът на Алесандро Барико е стегнат и мелодичен, изящен в съвършената си простота.

Силата на миналото (Колибри, 5 лв. ) насочва прожекторите към таланта на Сандро Веронези, спечелвайки му две от престижните национални литературни награди: „Кампиело“ и „Виареджо“. Четвъртата му книга, „Кротък хаос", е отличена със „Стрега“, най-солидният приз за белетристика в Италия. И „Силата на миналото“, и „Кротък хаос“ имат филмови адаптации. В първата се случват куп абсурдни неща: Орсън Уелс чете Пиер Паоло Пазолини, Клинт Истууд се бори за живота на Кевин Костнър, руският шахматист Баланда излиза от тежка партия с ъперкът, а теорията за връзката между ризите с къси ръкави и почтеността на мъжете ще ви остави без дъх.

„Написаните истории, също като съдържанието на хладилника, трябва да се консумират нощем по пижама, когато никой не те гледа. Книгата е като хладилник – отваряш го и си приятно изненадан, че е пълен.” Цитатът е старичък, но Алесандро Барико е твърдоглав, едва ли си е сменил нагласата. Годината е 2015-а, предстои да излезе драматичният бестселър „Никой не се спасява сам”, а всички останали заглавия, които споменахме, са вече на пазара. И това ако не е пълен хладилник.