Wanderlust: Филипините без филтър

Наскоро на едно, бих казала, симпатично представяне на уебсайт, казаха, че търсят хора, които не се интересуват от ланския сняг. Аз в този момент се почувствах много на място, защото фейбукът ми сега е дом на снимки от нечовешки плажове, палми и коктейлчета. Та реших да разкажа за това пътуване. Не за да ви рекламирам авиокомпании и туроператори или да ви се хваля, което в случая би било разбираемо, ами да прочетете малко за едни други хора, да видите, че в България хич не сме толкова назад и да обмислите и вие едно лято през зимата, щото финансово е колкото 10 дни в Банско.

Всичко започна, когато ден преди Нова година двамата с мъжа ми се качихме на един самолет, за да може на следващия ден да отброяваме наобратно заедно с филипинците в Манила. Пътуването, разбира се, беше безкрайно, но разсъбличането на слоеве дрехи винаги е огромен стимул да не изпаднеш в нервна криза.

Стигнахме и дотук всичко е супер. Сега обаче започваме да чакаме багажа, който излиза от Боинг, побрал в себе си 400 човека. Няма да ви учудя, че нашите две куфарчета се появиха почти последни, след нашето едночасово пребиваване на лентата в 23:15 на заветния 31 декември. Това както и да е. Нещо друго ме стресна тогава и това е багажът на местните прибиращи се. КАШОНИ! В безкрайни количества и форми, кашони и кашончета, кутии, всякакви предмети, омотани в найлони и тиксо.

Такова нещо не бях виждала и в силните години на БДЖ, когато през есента се пренасяше зимнина, а напролет - за щастие олекналите потракващи празни буркани, готови отново да бъдат напълнени с компоти и лютеница.

Та тогава, на тази лента за багаж ми светна една лампичка. Какво ли става там, отвъд летището? Щом тези кашони са тук, а посрещачите им са облечени с колекция Пролет-лято ’92, има ли навън цивилизация? Започнах силно да се притеснявам, че заминаването ни стана много набързо и почти нищо не прочетохме за Манила предварително. Понеже бяхме ходили в Тайланд, нямахме колебание, че сме експертите на Азия и знаем какво да очакваме. Нищо подобно.

Излязохме. С пазарене и все пак плащане на абсурдно висока цена стигнахме до нашия хотел. Навсякъде гърмяха пиратки, хвърляни от малки, весели деца, на които със сигурност не беше обяснено колко е опасно да хвърляш от тези бомбички в краката на хората. Ние уж имахме план къде да празнуваме, но къде ти, 23:40 е. В хотела има коктейл и се нахвърляме. Повечето сме чужденци и сме леко зашеметени от новата обстановка. Фойерверки през две къщи, викове, песни, тромбони. Весело е, но около час след полунощ няма и помен от нищо. Допиваме пуншовете, лягаме си и спим непробудно над 12 часа.

Следващите два дни е време за разглеждането на Манила и съответно за провъзгласяването на България за райско кътче.

Градът е мръсен, с около 20 години назад в развитието си, местните са очукани от живота, но пък доста нахални. Белите са царе навсякъде, така че поне егото ни се подхрани силно.

Две седмици бяхме “сър” и “мадам”, как да не бъдем доволни? Факт е, че в Манила най-разочаровани останахме от покъртителната липса на хубави и евтини дрехи, за които вече бяхме отделили място по куфарите си. В представата ми бяха маркови дрехи поне на половин цена, шити от малкисладки филипинчета. Но не, модата тук е в тотален застой, а единственият пазар, на който се осмелихме да отидем, е Илиянци от деветдесетте години, но доста по-страшен. Плашещо беше и стигането ни до този гигантски събор, осъществило се с превозно средство, което обслужваше градската част, но все пак беше влак, започващ с парен локомотив и продължаващ с вагони без купета и стотици хора, потящи се заедно един до друг.

Интересен град, какво да ви кажа. Не град, а цяло чудовище, което не може да бъде обходено, дори и да искаш. Повечето от чужденците не искат и засядат в зоните около и в големите молове. Така направихме и ние и там беше чудесно. Хубава, сигурна храна, приятни хора и дрешки, опити за коледна украса насред палмите и приятната за нас жега. Вечер в култовото кафе „Хавана“ пък млади филипинки налазваха всички свободни бели мъже в периметъра на заведението. Цялата история наподобяваше заплетена игра, в която 10 жени обикалят горе-долу толкова различни маси за час и половина.

Повечето от тях се познават помежду си, но все пак сядат отделно, поръчват по един изтънчен коктейл с чадърче, усмихват се загадъчно като Мона Лиза и след няколко месеца вече чистят къщата на Майкъл от Синсинати.

В шеги и закачки дойде време да отлетим с вътрешен полет към голямата цел - острова Палаван и по-конкретно градчето Ел Нидо, наричано повсеместно рая на земята. Обаче, за да стигнете до тази приказка, се случва една епопея на забравените. Филипините наброяват около 7000 разпръснати острова и придвижването е, меко казано, бавно, ужасно скъпо или и двете. В нашия случай летището, на което кацнахме, беше на още 6 часа с миниван до райското място. Оказа се, че това, разбира се, е нищо работа за пътуващите из страната, които бяха свикнали да комбинират двучасов полет със 7 часа клатушкане в автобус и още 3 часа път с лодка. Няма как, инфраструктурата е много по-назад от недостроения от 60-те години “Хемус”, не се притеснявайте. Въпросните 6 часа всъщност представляват 230 км път с неподозирано много и остри завои. Разбира се, не навсякъде има асфалт. Все пак, ако не ти стане лошо, гледката е изумителна и ние такава природа не бяхме виждали никога, ама никога. До момента, в който стигнахме заветната дестинация - Ел Нидо. Градът мечта, с белите пясъци, електриковосинята вода, епичните залези. И градът, в който няма нито една свободна хотелска стая за нас.

Тук транспортът става с нещо като триколка - мотор с прикрепена към него ламаринена кутийка, която изненадващо побира от двама до четирима души и целия им багаж. С дежурното пазарене се качваме и започваме да търсим място за пребиваване. Шофьорът ни е някакъв младеж със сплъстена под шапката коса и много разредени зъби. Положението е напечено и в крайна сметка се озоваваме в стая без климатик и казанче за тоалетна. Хвърляме багажа и незабавно започваме търсенето на истински хотел. За щастие откриваме го съвсем бързо и така започва нашата голяма морска почивка.

Мястото е наистина уникално. Местните са все така глупави, ламаринените магазинчета и абсолютните боклуци в тях са факт, но това не прави впечатление.

Изостаналата цивилизация ни е вече някак романтична, защото тук е и морето. Тук са десетки малки тропически островчета наоколо, които обикаляш с лодка цял ден и вечерта се връщаш с тен, грамадна усмивка, 2000 снимки и празна батерия.

Не е лесно, но се намира и хубаво кафе, храна има всякаква, особено за капризни туристи. Естествено, най-приятно ти става, когато видиш цените на морската храна и ги сравниш с тези в София. Нахвърляш се на филе от риба тон, раци, стриди и октоподи, без да ти мигне окото. А да не споменавам пилешкото - от много години не бяхме яли автентична домашна кокошка. Тази радост за небцето обаче се заплаща с цената на събуждане в 7 сутринта, защото абсолютно всички местни гледат в двора си петел. Без изключение.

Има моменти на острова, когато знаеш, че си пропуснал важна информация. Тези мигове настъпват със закупуването на слънцезащитен лосион с познато международно име за двойно по-висока цена от реалната. Иначе се примиряваш с нещо местно и ужасно съмнително да нанесеш на кожата си за 3.50 левчета. Леко изтръпваш и когато единият от двата банкомата в 230-километров радиус не работи, а никой никога не е чувал за ПОС терминал. За тези, които си свиват цигари, предупреждавам, че всичко е загубено и листчета няма абсолютно никъде. Раят изисква жертви.

Изгреви, залези, кокосови орехи, лагуни. Корем, пълен с пресни калмари. И така цяла една седмица. Безоблачно щастие. Разбира се, че връщането към Манила и противния ни полет наобратно е тягостно. Все пак някои моменти на летището отново ни карат да се чувстваме на върха на йерархията. Пред зоната за пристигане, където малко грешно се озовахме, има още една обособена зона - тази на посрещачите. Все пак кой ще ги носи всички тези кашони?! Това добре, но това място беше опасано с огради, за да наподоби огромен кокошарник. Отвън се пазеше зорко от полицията, така че посрещачите да не си позволяват волности и да чакат кротко в кошарата. Въпреки това, щом двама заблудени бели искат да преминат, за тях няма никакъв проблем. До момента, в който не стигнахме на уж правилното място на заминаващите, където се влиза след показване на паспорт, бордна карта и минаване през скенер. Дотук добре, но къде са тоалетните, както и единственото място, от което да си купиш вода? Естествено, извън зоната на летището. Не е нужно да споделям, че минах през летищните проверки около десет пъти. Имах и малка ножичка в ръчния багаж, на седмото преминаване ми я конфискуваха.

Връщането - през Сингапур. 18-часов престой, голям културен шок, пак много снимки. Тук вече гледаме много да не сравняваме с България, че е депресиращо. След Филипините ни е и някак скъпо. Ама как са го построили тоя град, цъкане, ахкане и дълъг полет до Доха. Там още малко чакане, където вече чуваме и българска реч.

В самолета се събираме предимно със сънародници, пазарували в Дубай, но за щастие има и космополити без анцузи.

Или съм проспала момента, или накрая не пляскахме на пилота. Обнадеждена съм.

Още от самолета е ясно, че навън е безкомпромисна зима. Не ни се прибира хич, за да надуваме климатика и духалката вкъщи. Още поне седмица ще е така, голямата депресия. После ще си кажем, че сме с много спомени напред, с малко пари назад и ще показваме снимки на родата. До другата зима, когато, вместо да колекционираме контузии по пистите, ще преследваме лятото из недотам добре проучени дестинации.

Разходихме те по най-добрите плажове в Тасос. Разгледай.