Литературен петък: Йон Гнар - индианецът

Най-колоритният политик, комик, писател, исландец, пънкар

  • 15.02.2019
  • от Стефани Калчева

Не се случва често авторът да е толкова любопитен като човек, че да се чудиш дали само биографията му не заслужава отделен материал. Йон Гнар е бивш кмет на Рейкявик, или както казва Лейди Гага – „много харесвам кмета на Исландия“. Не си представяйте обаче политик в онзи скучен и сив смисъл на думата, защото Гнар е комик и писател, анархист и пънкар. На шега основава BestPartyс - шепа хора на изкуството, на които също им е писнало да ги баламосват, а икономическата криза в Исландия така ги е стегнала, че вместо да седнат и да мрънкат, осъзнават, че ще е много по-адекватно да предложат алтернатива.

Йон Гнар е ексцентрик и макар да е известен с неща като обещанието да направи паметник на Бьорк, разрешението за провеждане на гей паради, в които участва облечен като жена, подкрепяйки ЛГБТ обществото (хетеросексуален е, има семейство, просто обича да провокира и иска да покаже на всички, че няма нищо ненормално в различната сексуалност), обявява първи септември за ден, в който всички са длъжни да се поздравяват сърдечно. И още много, много неща могат да се напишат за него, но днес ще ви разкажа за двете му книги на български, появили се тук благодарение на издателство „Калиграф“.

Йон Гнар е забавен, а и преди да влезе в политиката, основната му дейност е да развеселява хората със смешки.

В „Индианецът“ обаче, разказва за трудното си детство, в което е изолиран, неразбран, труден, отритнат в графата „умствено изостанал“, какъвто де факто не е бил.

В първата част от автобиографичната му трилогия става ясно, че е бил с дислексия, хиперактивност, дефицит на внимание, което за онези години директно го прави твърде сложен и неподатлив на лечение. Той си измисля думи, провокира, агресивен е, създава опасни дори ситуации, които после не може да си обясни. Отчаяно търси одобрение и любов от роднини, която не получава. И въпреки самотата и неразбирането не си представяйте тъжна книга, защото не е такава – просто един сериозен проблем на непланирано дете с родители на средна възраст, което вече като възрастен може да гледа назад с доза хумор. Всъщност точно способността да запази смеха го съхранява и като човек, когато му е най-тежко. Той е индианец.

„Като че ли нещо не е както трябва. Защо не мога да бъда като другите? Какво ми е? В нищо не ме бива, нито в училище, нито в спорта, нито в социалните занимания. И от музика нищо не разбирам. Много неща, които другите намират за естествени, ми се струват сложни и чужди. Провалям или руша всичко, с което се захвана, и вината е изцяло моя. Не съм нормален. Нямам нищо общо с никого. Грозен съм, глупав съм и дразня всички. Може би съм прокълнат. Всички имат нормално изглеждащи ръце. Моите винаги са мръсни, с изгризани нокти. Срам ме е от това, но не мога да се спра.
Бъдещето ме плаши. Всички са тръгнали заедно в някаква посока, а аз не съм поканен. Аз ще вървя сам, в друга. Не знам накъде. Никога нищо не знам и не съм способен на нищо. Никого не го е грижа за мен, ни най-малко. Съвсем сам съм. Аз съм индианец.“

Малко по-различно е положението в „Как станах кмет на голям град в Исландия и промених света“. Някои читатели веднага се хванаха за заглавието, че не било точно, нали все пак исландците са една шепа хора, какво остава за голям град и промяна на света. За тези, които не виждат очевидното – ирония е, но в същото време това, което Гнар прави, е да даде добър пример, който служи за положителна крачка в световен мащаб, което хич не е малко. Кое се случва по-често – безкрайното мърморене колко са корумпирани политиците или запретването на ръкави и впускането в нещо ново, трудно, но смислено?

Колкото и да се забавлява с предизборната кампания, Йон Гнар осъзнава, че ще има много по-малко време за нещата, които обича, за близките си, и на всичкото отгоре постоянно е обект на присмех, защото хората, които смятат, че мястото му е в комедиен клуб, а не в политиката, са жестоки и последователни в нападките си. Изведнъж е изправен пред задачата да се среща с международни лидери, пише писмо на Обама, присъства на дълги и скучни съвещания.

„Как станах кмет на голям град в Исландия и промених света“ обаче се движи между забавното и сериозното, между политиката и колоритната личност на автора. Не липсват и размишления по странични въпроси, което прави книгата още по-увлекателна.

"Нашата свързаност с норвежците, датчаните и шведите си остава в определени граници. Ние не се чувстваме кой знае колко близки до континенталните скандинавци, въпреки че първите исландски заселници са дошли точно от тези страни. Вместо това по някакъв загадъчен начин се чувстваме привлечени от финландците. Исландците често подчертават колко „исландски“ вид имат финландците, а финландците с готовност отвръщат на комплимента: те на свой ред ни намирали твърде „финландски“ на вид – да кажем, също толкова спокойни, несръчни и депресивни. Тази тайна връзка между финландци и исландци би трябвало да има нещо общо с финландската култура на сауната. Защото финландците, също като нас, са гол народ.“

Йон Гнар вече не е кмет на Исландия (ах, тази Лейди Гага…), но се занимава активно с важни неща като човешките права и околната среда. Човекът, който обеща да наруши всичките си предизборни обещания, всъщност направи много повече от който и да е политик.

„Цялата работа е в това да не те е шубе да участваш – или да се изправиш срещу системата.“

Вож кои са литературните герои, с които отпразнувахме Трифон Зарезан.

Тази вечер ще празнуваме с LifeLike.

Последвай ни в инстаграм.