Оставяш следи

Съзвездието Орион, никога не е светело по-силно, никога не е било толкова видимо… за мен

  • 02.12.2017
  • от С.Н./Е.И.

Ако животът ми е красива горска пътека, то тогава по нея има много малки стъпчици. Хора, били преди в живота ми, по някакъв начин са белязали живота ми. Гравирали са го. Шлифовали са. Без тях може би моята горска пътека никога не би била същата. Никога не би била изцяло моя.

     

За съжаление от някои хора остава само и единствено следата. Дали ще е болезнена стъпка от кубинка, дали ще е грациозен отпечатък от обувка на висок ток, няма значение. Следата си остава само и единствено следа. Спомен от отминал път. Спомен от разходка в гората.

Тъжно, но когато някой съзнателно или несъзнателно остави следа в живота ми и после драматично си тръгне по една или друга причина, аз прибягвам до крайности.

В зависимост от значимостта на човека, толкова по-силно се опитвам да изтръгна всеки спомен. Опитвам се да сложа нова настилка върху моята пътека. Особено ако следата е изключително белязваща и ми е донесла болка, то тогава ми се ще направо да направя същото, каквото правят с „Дондуков“ – да ремонтирам наново и наново, докато не остане нищо от миналото.

Предполагам и вие сте се чувствали така понякога. Разделяте се с някого и се започва едно голямо не толкова пролетно почистване. Аз например започвам от снимките. Ако имам принтирани, то задължително се накъсват на малки парченца и се изхвърлят. Ако ли не, драматично изтривам всякаква снимка от компютъра ми, като прилежно извървявам пътя от папката до кошчето.

След това идва ред на всички подаръци или сувенирчета, които просто седят като талисмани за черна магия на някой рафт. Взискателно се вдигат и още по-взискателно се мятат в кошчето за отпадъци като употребена тоалетна хартия.

И изведнъж къщата ми е малко по-чиста. Един-два спомена по-малко. Пътеката ми е останала без една-две следи. Пречистващо е някак си. Мога да продължа напред по-ведро.

За съжаление тук-там се среща някой човек, който, каквото и да направиш, пак не изчезва. Заливаш всичко с белина, гориш къщата си, но не… този спомен остава. Тази следа по пътечката не я крие и най-силният снеговалеж. Може би дори след асфалтиране след един-два месеца асфалтът пак ще се пропука на същото място, на което си и ти. Ти, може би един от най-хубавите ми спомени, нямаш изтриване.

Никога не съм получавал нищо материално от теб. В същото време обаче съм получил толкова много. Получих едно листче, служещо за разделител на книга, която по-късно ти върнах. Получих щастие. Получих копнеж. Получих дори интимност. И сега за финал… получих съзвездието Орион. Никога не бях го виждал преди. Искало ми се е много пъти, но никой не беше способен да ми го покаже. И изведнъж от нищото се появи ти.

Застана до мен, показа ми две-три звезди и аз видях. Видях Орион. Толкова безпроблемно и лесно.

Тези неща не може да се изгорят. Не може да се изхвърлят, не може да се полеят с белина. Тези неща остават като следи по моята горка пътека, и то не какви да е следи. Не са нито следи от грациозно токче, нито от кубинка, по-скоро приличат на валяк. Може би дори танк. Минно поле.

Не можеш да се изтриеш. Не възнамерявам и да го правя. Отпечатъка ти в моето минало ще се опитам да превърна в настояще, че дори и в бъдеще. Докато Орион съществува, малко повече ще съществуваш и ти за мен.

Прочети нещо интересно от Сюзан Зонтаг.