България е супер яка, ако ти стиска

Нуша Спирова и изборите, които я направиха щастлива през тази година

  • 19.12.2016
  • от Плами Максимова
  • снимки: Плами Максимова / Личен архив

Както първото еспресо за деня определя посоката му, така и първият ти приятел в живота е ключов затова какво ще ти се случи в него. Не знам какво би ме сполетяло, ако някой друг беше заел нейното място, но за да се чувствам днес по-завършена и свободна, определено тя има пръст.

Нуша е от онези хора, които дефинираме като перфекционисти и кариеристи, но за мен тя е човек с голямо сърце, чийто живот е като сладкарница, в която тя дава шанс на всички пухкави кексчета на витрината. И с риск да й стане лошо, ги опитва всичките… но първо облизвайки глазурата.

Само с 28 години в актива си, тя е сред основателите на Глобалния предприемачески мониторинг в България, успя да влезе в управителния съвет на организация, занимаваща се с устойчиво развитие на бизнеса (Cleantech Bulgaria), развихри въображението си като проектен мениджър в Дарик радио, а отскоро пое ново предизвикателтсво, като част от екипа на новото предаване „+1“ в медията. От година се е посветила на семейния бранд за ръчно направени килими Lambent, застлали не един дом с любов. И понеже гореспоменатото не и е никак достатъчно, това лято се включва в програма за обучение на млади предприемачи в Америка. От Ню Йорк до Бостън, от Бостън до Сан Франциско. От единия до другия бряг, тя среща отблизо работата на Google, Facebook, Etsy, Verizon, Six Flags Great Adventure и още Големи, за които ни разказва в интервюто. Говоря си с нея за успеха, за това как да бъдеш винаги крачка напред и за моментите, в които идва време да минеш нивото.


 

По някакъв начин това, че си на 28 и имаш толкова много реализирани проекти в медийната и бизнес сфера у нас, зад които стои името ти, се свързва с успех. Tи приемаш ли се за успял човек?

Не харесвам безбройните клишета и рамки, в които често думата „успех“ бива поставяна. Мисля, че няма една истина. Може би досега винаги съм се стремяла да се убеждавам сама, а не наготово кое е черно и кое е бяло, кое е успех и кое е неуспех. Приемам успеха като край на пътя. Ако кажа, че за възрастта си съм успяла, значи няма накъде и няма път напред. Не мога дори да си представя този момент. Искам винаги да вървя, да откривам, да продължавам.

Представям си успеха като дълбока въздишка след един удовлетворяващ и щастлив живот, пълен с усмивки и хубави промени, които си провокирал.

Според мен не възрастта, а страхът на хората ги спира да правят големи неща. Ти как успя да се пребориш с него?

Опитвам се да гледам на нещата в мащаб. Когато се научиш да го правиш, всеки ежедневен страх, свързан с работа, изглежда смешен и преходен. Големите неща обикновено стават такива, когато ги пълниш със смисъл, правиш ги с любов и в основата на целите ти не е само егото. Може би обаче има и друга тайна и тя е да не мислим за провала. Да не ни е страх от него. Стартирайки нещо, винаги се съмнявам, но и мисля за неговата позитивна развръзка. Може би така предизвиквам успеха му.

Кое е най-силното ти оръжие, когато трябва да отстояваш позиции, каузи, проекти? Не знам, ама някак все ти се получава...

Много е просто – вярвам в тях. А вярата дава увереност. Щастлива съм, че се през последните 7 години съм се занимавала само с проекти и инициативи, в които силно вярвам. Така мога да съм себе си, да дам цялата си енергия и да се развивам. Това са онези неща, които те будят нощем с гениална идея, които те карат да се станеш от леглото сутрин с желание и мотивиран да излезеш и да се бориш. Ако усетя, че нещо губи смисъл или се разминава с ценностите ми, се оттеглям. Надявам се така да успявам да съхранявам себе си.

Кажи ми нещо, което според теб е истина, но повечето хора няма да се съгласят с него?

България може да бъде супер. Просто трябва да се научим да виждаме, а не само да гледаме (безучастно). Да виждаме хубавите идеи и хора около нас, да споделяме за тях, да им помагаме да „излизат на светло“, да стават повече, да бъдат пример.

Да, аз съм част от онзи малък процент хора, които живеят тук не защото нямат избор, а защото именно това са избрали. Смятам, че моето поколение притежава онази искра, която ще запали огън тук и на всички ще ни стане уютно. Трябва обаче да се научим на търпение, а много често точно то е липсващата съставка, която ни кара да се отказваме. Иска ми се повече хора да започнат да вярват, че нещата могат да се променят към добро, че тук има безброй неотъпкани пътеки, неоткрити възможности, неизмислени идеи. Ако всеки се научи да приема проблемите като възможности, ще стане много по-добре. Аз съм реалист и знам, че не всичко тук е розово. Но заблудата е да си мислиш, че някъде другаде всичко е розово.

Когато беше дете, за какво мечтаеше? Как виждаше живота си след 15–20 години например?

Истината е, че като дете от поколението, в което сме расли с игри по улиците, не съм си представяла света такъв, какъвто е сега. Тогава нещата ми се струваха много по-прости: общуването само на живо, приятелствата завинаги, работата – една. Ако трябва да отговоря буквално на този въпрос – исках да говоря италиански, да бъда адвокат или посланик. Животът е странен низ от случайности – учих 7 години италиански, европейско право и съм „посланик“ на много смислени каузи в обществото ни.

А какъв е той сега всъщност?

Щастлив, уютен, преоткриващ ме, предизвикателен.

Какво дава и какво взима корпоративният начин на живот и мислене? Питам те, защото напоследък като че ли все по-често извърташ глава от него и изместваш фокуса и усилията към личните си проекти...

Очакванията на хората могат да те обсебят до такава степен, че да изпаднеш в заблудата, че те са всъщност твоята цел.

И така можеш да станеш зрител на собствения си живот, който да минава на лента пред теб. Извинявам се за метафората, но е така. Виждам го все по-често в празните погледи на хората, които се стремят към чужди цели, към чуждото развитие, към чуждото щастие. Под „чуждо“ естествено нямам предвид това на общността, защото вярвам в думата „заедно“.

Смятам, че трябва да има и хора, които да бъдат изпълнители, а не създатели, работещи от 9 до 6, а не сами определящи деня и приоритетите в него. Какво щеше да стане, ако всички бяха от втория вид? Лошо. Затова в живота има време и за двете неща – да си „нокът на кутрето на ръката на тялото на някой друг“ или да си главата и душата на собственото си тяло. Едното учи и другото учи. Всеки е щастлив по свое му. А аз просто искам да съм свободна сама да създавам сценария на живота си.

Разкажи ни за любовта ви с Lambent и за тази с човека, с когото заедно създадохте бранда...

Lambent е като магия, която ме кара да се чувствам винаги на мястото си. Това е семеен български бранд за ръчно изработени килими, от 100 % българска вълна, с техника плъстене. Любовта е част от него, защото е създаден от майка и дъщеря – приятели, търсещи и откриващи красивото около нас, вдъхновението от природата.

Иска ни се да възприемаме като феи, които се стараят да носят любов, уют и топлина в домовете на хората, които избират килимите ни.

Майка ми се е занимавала с мода и е човекът, който ги създава в ателието си, а аз съм тази, която ги представя на света online и offline. Вярваме, че Lambent е начин да бъде показан един древен занаят, но разчупен със съвременен дизайн, форми, цветове.

Какво си мислеше, когато стартирахте преди една година?

Истината е, че всичко това беше напълно ново за мен. Беше предизвикателство да уча много не само за техниката, за материите, за дизайна, за процесите, но и как да развиваш продукт. Майка ми беше сигурна, че щом го правим с любов и отношение, хората ще ги разпознаят. Така, дори да грешиш, те разбират. Още се учим, в движение.

Предизвикателство е да правиш нещо (плъстени килими), което много малко хора в света правят, и се учиш сам. Още повече, че все още малко знаят нещо за плъстенето като техника, дори за вълната като качества. Опитваме се да споделяме с хората повече за процеса на изработка, за предимствата на вълната като материал, да поднасяме новостите около бранда по интересен начин, да провокираме, да се развиваме. Но се стремим към личния отпечатък и отношение. Бихме искали винаги да можем да посвещаваме време на всеки продукт, на всеки клиент и целият процес да е специален. Радвам се, че повечето хора, които избират Lambent, са интересни като личности, като занимания. Виждаме как те търсят красотата, уюта, уникалността, а не просто един килим.

Винаги ли имаш дългосрочна визия за нещата, с които се занимаваш, или по-скоро действаш емоционално?

Иска ми се да мога да се нарека визионер в някакъв смисъл. Винаги мисля с години напред, а краткосрочните планирания ме изморяват и ме лишават от големите мечти, „голямата снимка“. Ако гледаш в краката си, няма как да вдигнеш глава напред. Всъщност много рядко действам емоционално, както повечето жени. Винаги съм обмисляла дълго сериозните си решения. Склонна съм дори да ги отлагам твърде дълго. Но се доверявам напълно на интуицията си – за хора, за проекти, за ситуации. В професионален план се опитвам да гледам на всички възможности в перспектива, това ми помага да взимам решения. За мен е по-важно нещата, с които се захващам, да са малки „трамплинчета“, с които да отскачам напред и нагоре като Супер Марио. Дори не съм сигурна, че търся винаги професионалното развитие, колкото личностното. Вярвам, че хората ни обогатяват повече от процесите/работата.

А какво казват големите? Това лято стана част от SEP, или Summer Entrepreneurship Program, и всичко, което знам от теб, ме кара да мисля, че е било много вълнуващо. Какво е най-важното, което научи през този един месец странство в Америка?

Въпреки че определено съм често пътешестващ човек, по някаква причина отлагах САЩ дълго време. Сега вече знам, че е имало защо. Ако бях просто турист или работещ там, нямаше да преживея това, което ми се случи сега. SEP ми сложи „най-хубавите очила“. Видях Америка така, както само съм си мечтала. Всеки ден преживявах нещо ново и не се изморих да гледам с широко отворени очи, да попивам, да се предизвиквам, да откривам. Това е адреналин и мащаб, който те отваря към новото и към себе си.

Никога не съм крила, че подхождам скептично към американската мечта, към необятните възможности, към прекалената свобода... Но вече знам, че тези клишета имат друг прочит, защото там се научих да вярвам в моята мечта, в моите възможности, в моята свобода. А всъщност мястото няма значение. 

Какво включваше обучението ти там?

Аз го наричам „Биг Брадър за предприемачи“. Това е интензивна 5-седмична предприемаческа програма, в която се обучават 30 млади българи, с различен профил, но избрани заради потенциала им да стартират бизнес и да развият лидерските си качества. Тя преминава през няколко модула, които те поставят в различна среда – Бостън, Сан Франциско и Ню Йорк. Разделени на екипи и поставени в реалните условия на американския пазар, трябваше да развием бизнес идея и да я доведем до фаза на финансиране с помощта на ментори и страхотни специалисти. Всеки ден работехме до малките часове, спяхме малко, анализирахме дълго, представяхме идеите си пред реални инвеститори и бизнес ангели, получавахме обратна връзка и после всичко започваше почти отначало. Този омагьосан кръг обаче ти дава ясната представа, че да си предприемач е нужна упоритост и готовност да бъдеш на разположение на собствения си бизнес 24/7.

Страхотното беше, че програмата ни предостави добър баланс между обучение и приключение.  Успяхме да се срещнем с много успешни предприемачи и инвеститори, да се потопим в българската предприемаческа среда там, да посетим едни от най-големите компании в света, да се почувстваме като туристи, опознаващи местата: интересна храна, концерти, Broadway шоу, „търгуване“ на Wall Street, госпел хор на живо в Times Square Church, правене на шоколад във Voila Chocolat, Sunset Cruise в Сан Франциско, кану в Charles River, бейзболен мач, галерии за съвременно изкуство, гледане на китове, скоростни влакчета в Six Flags и много други. Всички онези малки и големи неща, които са Америка.

И сега с по няколко думи ми разкажи за две от местата, на които попадна и имаше защо?

За няколко седмици посетихме компании като Google, Facebook, Instagram, Uber, Etsy, Vice, Verizon и успяхме да се срещнем с хора от техните екипи, да се запознаем с ежедневие им, работни навици, корпоративна култура.

Почти винаги на място се срещахме с българи, които работят там, което ни даваше и личната гледна точка за реалната житейска възможност да си част от такава компания.

Двете от компаниите, които много ми допаднаха, бяха ETSY и VICE, чиито централни офиси в Бруклин бяха в стари сгради, с винтидж чар, страхотен вътрешен дизайн, хубави хипстерски физиономии, непринуденост в общуването с екипа и интересни правила за работа и релакс. Обожавам craft индустрията и се възхищавам на това, в което ETSY се превърна през последните години. За мен беше сбъдната мечта да съм в сърцето на компанията. Цялото им пространство е изпълнено с ръчно направени продукти на творците, които продават в платформата им, имат гараж за велосипеди, сградата им е сертифицирана за устойчиво строителство, спазват много зелени практики в офиса, имат страхотен maker space с гледка към Бруклинския мост и нямат разделение на „мъжка и женска“ тоалетна, защото подкрепят хомосексуланата ориентация.

VICE те посреща с огромно пространствоза споделено ползване, пийване на кафе/алкохол, хубава музика и барове, сякаш не си на работа, и стени, отрупани с VICE истории.

Често си правех малки бягства от групата, защото понякога обичам да откривам нестандартни места по мой си начин. Тази случай ме отвеждаха на пазар за био продукти на пристанището в Сан Франциско, в музикални магазини, където да откривам дълго търсени плочи, в места за refill козметика, на пърформънси в метрото, на разпродажби на винтидж предмети, чийзкейк работилници или пък в потънали в прах антикварни книжарници.

Добре, а какви (не) са американците?

Американците са като всички други – хора. Просто вярват повече в себе си. На моменти прекалено. Там всичко, което ги заобикаля, им показва, че могат.

Бъди наш гайд в следващите редове – кажи ни кога, къде и какво да видим, като съберем пари за билет до Ню Йорк, Сан Франциско или Бостън?

Това може да бъде едно много дълго пътешествие. Ако приемем, че всеки ден там съм правила нещо, което си струва, може би трябва да имам най малко 35 предложения. Но ще споделя няколко не толкова известни локации. Пренасям ви първо в Ню Йорк. Там се влюбих в: архитектурата и графитите в Soho, където, ако се загубиш, винаги може да прекараш много време в Nike Lab; стила на хората от East Village, където бих пила чай в DAVID`s tea; атмосферата на High line в Chelsea – парк, построен върху историческата жп линия за товарни превози, издигната над улиците на Уест Сайд. Бих посетила отново MOSAD в Бруклин, MOMA или LEGO store до Rockefeller Center. Бих посрещнала отново рождения си ден на Times Square и да го отпразнувам в един най-яките rooftop барове в града.

За мен Сан Франциско е вятър в косите, друга философия за живота и най-бързо движещите се облаци.

Там бих ви отвела на фермерски пазар на Ferry Plaza, в High Ashbury, където хипи културата те завладява на всяка крачка, да преживеете нови усещания в Exploatorium, да се повозите с Cable Car до Lombard street, да хапнем в SOMA и пийнем в El Techo.

Бостън е спокоен и зелен. Няма как да пропуснеш: Newberry Street, ако хубавите дрехи са като въздуха, Isabella Stewart Gardner Museum, където богатата мисис Гарднър представя една от най-големите частни колекции в Америка с над 2500 експоната, да не отидеш на Duck Tour, да хапнеш в Cheesecake Factory, да не посетиш на South End Open Market, да влезеш в някои от домовете на американски предприемач от миналото на Beacon Hill или да си купиш нещо organic от Salt&Olive в Cambrage.

Разкажи ни за най-интересния човек, с когото те срещна Америка.

Всъщност най-ценното нещо, което получих там, е това, че срещнах страхотни хора, създадох приятелства. Най-вдъхновена останах от срещата си с Jimm Poss – предприемач и създател на Big Belly –от личната му история, от истините за цената на един стартиращ бизнес. Имаше много интересни срещи, но една ме докосна, защото беше помечтана от мен, преди да замина. В един от свободните ми съботни дни в Сан Франциско успях да отскоча за един следобед до Oakland. Там имах страхотно викторианско приключение в компанията на Радостина Босева, харесван от мен блогър (79ideas.org) и фотограф. Следя работата й от може би 5 години и се радвам, че имах възможност да си поговорим  за живота тук и там.

Какво си донесе?

В интерес на истината нищо материално, а душа, изпълнена със страхотни емоции, приятели, нови идеи, мечти и хоризонти.

И последно – кажи ми мантрата, с която подхранваш мотивацията си.

Нямам мантра. Може да ме мотивира човек и да ме обезсърчи също човек.

ОЩЕ ХОРА ЗА ПРИМЕР